Голяма част от избирателите на ген. Румен Радев гласуваха за него, повлияни неприятно от пресилените антируски словесни жестикулации на досегашния президент г-н Плевнелиев. Защото за разлика от една Полша например нашата историческа връзка с Русия е с позитивни конотации по простичка, но основателна причина - хилядите солдати на империята, положили кости за възстановяване на българската държавност. Това е факт. Той не се поддава на лесни негативни манипулации и който засвири на такава свирка, е гледан с неприязън от много обикновени българи - и сега, и по-нататък.

Нека обаче уточним веднага, че имаме и известен късмет - благодарение на Черно море и Румъния между нас и огромната страна ние не сме попадали в съвсем преките мераци на империята. Чийто експансионизъм, като османския, за разлика от британския или испанския например е бил винаги сухоземен, "напълзяващ", а не мореходно-десантен. Това не значи, че го няма. Или че за тази империя, както и за други от нейния калибър не е тъй естествен, както е естествено за мечока да хапва боровинки, но и сьомга, че и по някое млекопитаещо хайванче, щом му падне на сгода.

Генерал Радев минава за донякъде проруски политик, поне така го припознават западни, а и източни медии. Аз не само не виждам нищо лошо в подобряването на отношенията ни с Русия, но и искрено бих приветствал неговите усилия в тази посока. Бързам да кажа обаче, че негово задължение е да моделира тези взаимоотношения така, че политическата му поза да не подхранва имперския експанзионизъм на Москва, а да помага за политическата еволюция в тази огромна и близка нам страна към цивилизационни стъпала, на които уважението към близкия съсед, дори да е малък,



преобладава над снизходителното братушкане



или дори по-лошо; над желанието да лапнеш малкия - от излишък на любов, вероятно.

Имам право да кажа това, защото го заявих в една статия още преди четвърт век в голям наш вестник: "Повече да се уважаваме с Русия, по-малко да се дружбашим с нея", писах тогава.

Добре познавам Русия - прекарал съм там 6 години от живота си, обичам много хора и много неща в нея, особено литературата. Много неща също така не обичам - имперската надменност у някои чиновници и навика на част от населението да търси извор на самочувствие не в културата на труда си или в непрекъснатото подобряване на битието, а в по-голямата бомба или в по-многобройната армия. За разлика от мнозина, които вярват, че имперският експанзионизъм е присъщ само на Кремъл, ще кажа, че не е така - той е манталитетна особеност на големи групи, и потоците на взаимна индукция от народа към Кремъл и от Кремъл към народа с такива лъчения е с неясен първоизточник, текат си паралелно от време оно.

Всъщност посланието ми към новия ни президент - не че вярвам да ме чуе, но съм длъжен да си го кажа, е - да загърби слугинския манталитет, така присъщ на голяма част от политическия ни елит през последния век и нещо, и да стои на мястото си със самочувствие. С риск понякога да стане неприятен или неудобен на големите сили в света. Твърдях, и продължавам да твърдя, че тъкмо офанзивната политика на САЩ и НАТО след края на Студената война превърнаха посткомунистическа Русия от леко наивно общество, доверчиво протегнало ръце към достиженията на западната демокрация, в настръхнал колос, който се въоръжава до зъби, защото се усеща измамен. Смешно ми е, когато говорят за "анексията на Крим" и опасността от преначертаване на граници тези, които с изумителна лекота се съгласиха първо да бъде бомбардирана остатъчна Югославия, а после връз нейните остатъци разчертаха втора албанска държава на чисто етнически принцип. Същите тези хора сега ни плашат - ами ако някой реши да прави джамахирия в Якоруда или емират в Делиормана? Че нали тъкмо вие нарушихте принципите от Хелзинки за непромяна на граници, нали тъкмо прецедентът с Косово, тъкмо агресивната, но нелепа намеса на "Мироналагащата коалиция" в Ирак, в Либия, в Афганистан направи днешна Русия такава, каквато е?

Когато унизяваш малък, е несправедливост;



когато унизяваш голям, е чист допинг



за военнопромишлените комплекси и подтик за идейна и всякаква милитаризация.

Нашите политици нито веднъж не посмяха да укажат на съюзниците ни къде грешат - те не направиха това нито когато бяха съюзници на Хитлер, нито когато бяха съюзници на Сталин, нито днес, когато се равняват по Вашингтон и Брюксел. Те изпълняват всяка прищявка на шефа, за да имат властови рахат у дома; колкото - толкова. Така предадоха и съюзния си дълг - защото той е да посочиш ясно на съюзника си, когато греши. Инак може да завлече в ямата и тебе.

Някой ще рече - ама империализмът на Русия е иманентен, няма шанс за рафиниране. Пълни глупости, ще кажа аз. В близко бъдеще Русия ще е напълно интегрирана част от модерния свят. Иначе няма да има ни Русия, ни свят, ни бъдеще.

Ще ми се само президентът като глава на държавата ни да има куража да казва на всеки - бил той мандарин, генерален секретар, император или Божи наместник на Земята:

- Ти може да си по-голям от мене и страната ми, но не си по-древен, не си по-мъдър, не си по-значим пред лицето на Бога. Затова или ме уважавай, или си върви по пътя.