Винаги съм се чудела как хора, които пишат по този начин: "Германците от първия ден на тоз свят ни ритат като консервени кутий", си позволяват самоуверено да поучават всички в социалните мрежи. Не владеят дори правописа на родния си език, но са уверени, че този език е велик, както е велик и безгрешен и народът, който го говори, и историята на този народ. А жените му са най-красивите на планетата. И Вазовата майка е била убедена, че България е най-хубавата земя на света (без никога да е пътувала другаде). Но е изповядвала тази вяра без омраза към другите земи - така, че да възпита син, който по време на поредната уж справедлива война да види в окопа не двама врагове, а двама братя, изправени един срещу друг заради алчността и цинизма на правителствата си.

В какво ли днешните доморасли патриоти ще възпитат децата си? Така, както от всичко разбират: и от социална политика, и от спорт, и от изкуство, и от наука, и от образование. Особено от последното. Избягвам да споря с тях. Престанах дори да се опитвам да ги засрамя, като им соча правописните грешки в самонадеяните коментари в социалните мрежи, с които ме "строяват" за наивната ми доверчивост. Какво ли вече могат да направят горките хора, щом преди известен брой години са проспали или парирали с нагло "остроумие" опитите на бедната си даскалица по български език да ги поограмоти? Сега част от тях притежават даже диплома за висше образование, но и тя не е в състояние да скрие посредствеността на безкнижните им души. Неотдавна, с професионалната си деформация на филолог (и само за собствено удовлетворение),



поставих с червена химикалка пропуснатите запетаи в писмото, с което съдийка от Варна



ми обясняваше, че нямало да заведе дело за откраднатото ми портмоне. Поради "не доказаното" престъпно деяние на уж объркалата го със своя портфейл джебчийка. Преди две седмици висша чиновничка от Министерството на образованието информира обществото, че в училището в Хитрино се обучават 232 ученикА...

Но тъкмо тези хора, по правило, в най-голяма степен се опитват да налагат мнението си, когато стане дума за недостатъчната функционална грамотност на нашите деца и за предстоящите промени в учебните програми по български език и литература. Хората на едната прочетена книга. В далечните юношески години прочетена, но и до днес останала любима. За тях и Паисий, и Добри Чинтулов и дори Васил Левски са "велики писатели", "Под игото" - най-големият български роман (макар да не са го чели), а който в израза "Българско възраждане" пише "възраждане" без главна буква, е недостоен да се нарече българин.

Социалната общност на тези будни недоволни българи обаче в едно е права: учебните програми, особено по литература, наистина се нуждаят от промяна. Добра стъпка, намаляваща напрежението от "надпрепускането" с учебния материал, е отпадането на част от произведенията, които се учат в пети клас. Друг е въпросът



дали трябваше да се окажат излишни точно интересните и подбуждащи децата



да задават въпроси "Момче с крила", "Най-справедливият", "Гъсарката на кладенеца". Ефективността е много по-голяма, щом приказката е нова и интересна. Когато петокласниците те питат: "Защо всяка година учим "Тримата братя и златната ябълка"?", усещаш, че аргументите за по-дълбинно възприемане на познат текст губят силата си. Защото в света на децата няма по-добри възпитатели от любопитство и удоволствието от изненадата.

Ако се изкачим малко по-нагоре, мисля, че не бива да бъдат "пипани" текстовете на Андерсен, Оскар Уайлд, Екзюпери, Марк Твен, Михаил Енде, Елин Пелин и Йордан Йовков в 6. клас. За мен именно в този клас е най-богатото литературно пиршество, което може да създаде истински читатели.

В седми клас по традиция се учат произведения от български класици и едва ли нещо може да се промени. Но осми е мътна работа. Експериментът с текстовете от най-новата българска литература е на път да приключи, заместен от връщането към старогръцките произведения, които се учеха допреди десетилетие. Промяната обаче е много по-належаща в учебната програма по български език, защото смятам, че една от водещите причини за установяваната периодично функционална неграмотност на деветокласниците се корени в проспиването на осми клас. Преминало е мобилизиращото и децата, и учителите, и родителите външно оценяване в 7. клас. Сформирани са новите паралелки и - ще кажете - всички са се успокоили и отпуснали. Не това обаче е главната причина, а липсата на интелектуално предизвикателство. Учебната програма по български език за осми клас е толкова "беззъба", така досадно предъвкваща до болка познатите функционални стилове и езикови норми - без никаква конкретност, без дори намек, че част от децата ще минат през лакмуса на PISA. И не само поради "кипящата" си възраст осмокласниците "отсъстват" в час - те просто отказват да се хранят с плява. И нищо чудно едни и същи ученици да показват различни резултати в 7. и в 9. клас - след провалената по отношение на родния език учебна година.

А как се случват нещата по-нагоре? Поглеждайки към върха на средното образование, забелязваме колко обветрен е този връх от революционни бури. И в това няма нищо лошо. Напротив, кога, ако не на осемнайсет сърцето ти ще е така отворено за страданията на другите, а мисълта ти - за идеите светът да бъде променен, и то веднага; по революционен, а не по еволюционен път. В този смисъл



и Ботев, и Яворов, и Смирненски, и Гео Милев, и Вапцаров могат да бъдат най-истински преживени,



обикнати, запомнени и доразвивани в мислите и въображението именно тогава. Бедата тук обаче е в еднопосочността. Смирненски като автор на "Ний" е правдив и вдъхновяващ. Но защо тийнейджърите да не познават и близката до тяхното светоусещане пародия "Когато бях в школото", например? И носталгичният, нежен поет Димчо Дебелянов може да се опознае по-добре с подбрани негови хумористични творби. Нима смехът трябва да бъде задържан пред вратите на училището?

Но най-големите ограничения са свързани с подбора на стихотворенията от Атанас Далчев в досегашната програма за 12. клас. Безспорно, предвидените за изучаване Далчеви творби са силни и въздействащи - истинска поезия. Но почти всички матуритетни произведения (с три изключения) са обединени от една екзистенциална безнадеждност, свързана с депресивното състояние на току-що изгубилия баща си двадесетгодишен поет. Великолепни текстове, в които вещният свят е сякаш просмукан от усещането за безсмислието на живота са и "Болница", и "Стаята", и "Къщата", и "Повест", и "Дяволско". През определен период от живота си всеки мислещ човек има необходимост да огледа собствената си обърканост и самотност в подобни творби. Но защо на младите души на гимназистите трябва да се натрапват само ранните произведения на поета, написал и "Любов", "Пан", "Ангелът на Шартр", "Молитва", "Синеокото момче", "Съдба", "Пролет"... Става дума за алтернатива, не за "изхвърляне". Светла, градивна алтернатива и на шестващата открай време в учебните програми тема за смъртта. Вярно е, че Тя е единственото сигурно нещо, което очаква всички нас. Но както на везните на реалността, така и в художествения свят Животът не бива да губи от тежестта си. Защото именно Той е нелеката задача, с която е натоварен всеки един от нас, преди да дойде време за неизбежната почивка - в мир и светлина, да се надяваме. И никакви



истерични възгласи "Режат Ботев и Вазов!" тук нямат място



Учебните програми са нещо, което не бива да се подценява, дори на фона на глобалния хаос, който ни заобикаля. Защото те са пътят към съществения въпрос, който най-после трябва да зададем: ще дойде ли време и в образованието, и в обществения живот, като цяло, водещи да бъдат хората на многото книги. Прочетените. А не на бледите спомени за прелистените някога. Много, много отдавна.

*Авторката е преподавател по български език и литература в прогимназиален и гимназиален етап.