|
| ---------- |
Каква е ползата от стратегическите прогнози, след като през последните 25 години
никое разузнаване не предсказа
разпада на Съветския съюз, удара на "Ал Кайда" в САЩ, Арабската пролет, финансовата криза в Америка и Европа, появата на "Ислямска държава" (ИД), Брекзита, избора на Доналд Тръмп за президент и дори внезапната оставка на Бойко Борисов от премиерския пост, точно когато народът трябваше да му е най-признателен? Живеем с последиците от тези събития и се чудим какво още може да ни изненада. Политиците, които често заемат позата на обидени, обикновено се оправдават с късата памет на сънародниците си, защото повтарят грешки, чиито поуки би трябвало да водят до други очаквани резултати. Но хората не грешат, а се придържат към интересите си, които просто могат да не съвпадат с интересите на управляващите.
Във всички изненадващи събития може да се открие общ знаменател - разминаването на интересните между управляващи и управлявани. Обикновено логиката на прогнозите следва поведението на управляващите, т.е. техните интереси, което е по-лесно и предвидимо, и затова резултатите са хазартни - съвпаденията са случайни. Много по-трудно е да се вземат предвид интересите на анонимна и неопределена маса хора, която може да заяви претенциите най-неочаквано. Няма толкова мощна компютърна програма, която да съчетае интересите на всички хора и да изчисли какво в тяхното поведение би надделяло в определено време. За опростяване на задачата се приема, че политиците изразяват интересите на определени общности, които са ги избрали, и оттам по техните решения се гадае бъдещето. При този подход се игнорира доказаният навик на политиците да говорят едно, а да правят друго. Задълбочаването на тази разлика в процеса на управлението е
коефициентът на несигурност при прогнозите
В такъв смисъл може да се каже, че живеем в изключително несигурен свят. Глобализацията ускори раздалечаването между управляващи и управлявани до небивала степен въпреки илюзиите за отворено общество и споделени ценности. Когато 1% от населението на планетата се е нагърбило с повече от половината световно богатство, а останалите 99% се радват на по-малко от половината, няма как интересите между тези две неравнопоставени общности да се сближават и целите им да съвпадат. Промяната на равновесието на световните везни стана през 2016 г. според изчисленията на британската неправителствена организация "Оксфам" (с клонове в 90 страни) и базирания в Швейцария многонационален банков холдинг "Креди Сюис". На тях може да се вярва, че имат глобален поглед върху движението на богатството. Също така може да се вярва на онези, които цитират календара и напомнят, че към края на годината ще се навършат 100 години от Октомврийската революция. Не че има пряка връзка между двата процеса, но кой знае? Когато управляваните не искат, а управляващите не могат да я карат по старому,
не е изключено да настъпят внезапни промени
Къде условията видимо са узрели за такива промени? В САЩ тече процес, който стартира с "изненадващите" президентски избори през ноември 2016 г. Никой не знае какво ще бъде поведението на новия президент Доналд Тръмп, но като антисистемен играч сигурно ще се стреми да се различава от своите предшественици. Неговите противоречиви изявления не позволяват да се правят еднозначни прогнози, защото обещанието му да направи "Америка отново велика" се разминава със скепсиса му към НАТО, където САЩ играят именно ролята на водеща сила. Намерението му да търси разбирателство с руския президент Владимир Путин (например за координирана борба с ИД) се разминава с амбицията му да модернизира американския ядрен арсенал, защото с това може да отключи нова надпревара с Москва в ядреното въоръжаване.
В Русия постсъветската ера на самобичуване
и международно снишаване свърши и очевидно на руснаците им харесва, че властта повече не ги принуждава да се срамуват от себе си и своето минало. Нищо чудно връщането на Крим под властта на Москва и засилената амбиция за военна мощ покрай бойните успехи в Сирия да се съчетаят тази година с юбилея на Октомврийската революция, за да си върне Русия самочувствието на велика сила и световен балансьор. Поне последните изявления на Путин създават такова впечатление и остава да се види доколко ще изпълни желанието си.
Последното, което може да го спре, е източната политика на Европейския съюз, която претърпя крах заради схематично мислене и поведение. Крим и досега щеше да е украински, ако Брюксел не се бе подвел по русофобията на Полша и балтийските държави да се намеси в отношенията между Украйна и Русия. Опитите на някои европейски политици да оправдават вътрешните си провали с
потайни хибридни намеси на Путин
само показват колко неадекватен е днешният политически елит във водещи европейски държави. Във Франция вече се подгрява общественото мнение, че крайнодясната Марина льо Пен ще се представи силно на президентските избори през април-май, защото получава руски кредити за кампанията си. В същото време се атакува кандидатът на традиционната десница Франсоа Фийон, че като премиер е поддържал подозрително топли отношения с Москва. И какво излиза - че в президентските избори ще се надпреварват двама довереници на Путин? Левицата отпадна от сметките след срамния мандат на Франсоа Оланд.
В Германия също се понесе политическа мантра, че руски хакери щели да манипулират парламентарните избори през септември, за да попречат на канцлерката Ангела Меркел да спечели четвърти мандат. Как да вярваме на германските специални служби, че имат обективен поглед върху заплахите за националната сигурност, щом не виждат как
Меркел вреди на държавата си
с погрешна политика? Не заради Путин, а поради себе си тя ще загуби властта и ще потопи както Германия, така и Европа в голяма несигурност, защото не е способна да се оценява самокритично. Именно тя наруши правилата на Шенгенската зона, като покани в Централна Европа над един милион души, без да ги подложи на никакви проверки, както изискват европейските директиви. Сега постоянно се изненадва, че тероризмът се разраства, и периодично обяснява колко е опечалена, че екстремизмът вирее и сред т. нар. бежанци.
В цяла Европа крайната десница засилва позициите си не само заради мигрантите, но и заради политическия сговор между традиционните леви и десни партии да се придържат към общи политики уж в името на политическата стабилност. Президентските избори в Австрия едва не бяха спечелени от краен националист и това се представя за успех на проевропейските сили, но всъщност е знак, че е достигната точката на пречупване, която ако не в Австрия, скоро може да бъде премината в друга държава от ЕС.
Именно склонността към съставяне на широки коалиции (ляво-десни правителства), която е най-силна в Австрия, но от години е практика и в Германия, играе изключително вредна роля.
Политическите картели са като търговските
и винаги са в интерес на елитите за сметка на обществото. Затова когато традиционните партии се обезличават чрез такива сговори, избирателите търсят алтернативи у партии, които придобиват ярка физиономия именно чрез своята крайност (дясна или лява). Масовото натискане на политиците към центъра превръща обществения живот в блато и поражда желание у избирателите някой ден да хвърлят камък в него.
Процесът е както национален, така и международен. Покрай миграцията и глобализацията (част от която са споразумения от типа СЕТА и ТТИП) ЕС започна да губи европейската си идентичност, което пък засили стремежа на държавите членки да си върнат националната идентичност. Брекзит не е случайно събитие, манипулация на политически провокатори или руско хибридно производно. Вярно е, че бяха задействани рефлексите на британския островен изолационизъм, но събуждането им от историческата летаргия стана чрез надуване на "Одата на радостта" (химна на ЕС), когато Европа изпитваше повече тревога, отколкото радостно очакване за своето бъдеще. Британците просто решиха да се погрижат сами за себе си, щом не се чувстваха спокойни под общия европейски покрив.
Учени, които редактират Оксфордския речник (Oxford Dictionary), избраха неологизма
post-truth за дума на 2016 г.
Употребата на това прилагателно е скочила с 2000% в сравнение с 2015 г. благодарение на фразата post-truth politics във връзка с президентските избори в САЩ и референдума за Брекзит. Става дума за политика отвъд истината. Но въпросът е какво е истина, който пък ни връща към констатацията, че истината според управляващите не е същата като истината според управляваните. За ориентир може да ни служи народната мъдрост, че сит на гладен не вярва. А за пример можем да вземем подалия оставка министър-председател Бойко Борисов, който обвини митични фалшиви новини, че скрили от народа истината колко добре го е управлявал. Но като еквивалент на post-truth politics можем да използваме и турската пословица: "Да им имаш акъла на българите, ама дето им идва отпосле". Те разбраха, че Борисов май не става за тази работа, едва след като му дадоха два мандата (които не довърши). Колко са поумнели, ще проличи на следващите избори.
|
| Светослав Терзиев |
.
.