За вас не знам, но аз си обичам морето и през зимата. Стига ми само масичка в топло местенце с изглед към залива, нещичко на масата и услужлив човек, който да ме разбира само по жадния поглед, за да донесе още нещо.

Отвън може да веят бури, хали, вълнението да е като при дядо Айвазовски - а на мен си ми е хубаво! Седя си тихо, никому нищо и зяпам корабите, които вдигат пяна през валовете към пристанището. Красота!

И нахлуват спомени - да речем, за една ужасно студена зима, в която нафтата свърши изведнъж и новините започваха не с това кой кого е прегазил по пътищата на родината, а с информация докъде е стигнал танкерът, който трябва да зареди нефтохима, та да произведе поне мъничко гориво за все по-процъфтяващата ни индустрия.

Предполагам, тогава друг такъв като мен е висял в някоя крайбрежна кръчма и се е взирал в хоризонта, задавайки си изконния български въпрос "Иде ли?".

През март мисля да си взема отпуска и да отпраша към морето. Не на палатка, ще ми я отвее вятърът, пък и вече никъде не дават - нали се оказа, че с помощта на двама независими свидетели всеки може да докаже, че точно тук, на пясъка, е било лозето на дядо му, та където и да стъпи човек, все ще се окаже, че е частен имот, ще си отида на гости при братовчедите - те имат балкон с изглед към морето. Ще седна на остъкления балкон, ще си извадя китайския бинокъл, купен за двайсет кинта от добър човек на пазара, и ще се взирам в сивото зимно море с надеждата да Го видя.

Ще попитате - коГо се надявам да видя?

Несъзнателни граждани на републиката сте вие - ще чакам най-важния кораб за българската демокрация - тоя, който ще ни вози контейнерите с дванайсет хиляди и петстотин машинки за гласуване чак от далечен Сингапур.

А от другата страна на Земята, разстлал черен мазутен дим от двата си комина, с пълна пара ще пори вълните друг кораб, който ще ни кара други дванайсет хиляди и петстотин машинки за гласуване чак от далечен Еквадор. Това, Еквадор, го гледах къде е на картата - то за беля се пада от другата страна на Южната Америка, откъм Тихия океан, но нашите хора не са вчерашни, ще измислят нещо - ще натоварят на сто двадесет и пет тира машинките и ще ги прекарат до най-близкото атлантическо пристанище, където ще ги чака въпросният друг кораб.

А защо корабите да са два?

Ами - ако единият вземе, че се удари в айсберг и потъне, да не потънат гемиите на българската избирателна система, затова! Единият все ще трябва да стигне!

И в деня, в който телевизиите ще ни покажат за последен път докъде са стигнали двете плаващи под панамски флаг надежди на българската демокрация, през сутрешната варненска мъгла ще видя от балкона как иззад Галата се задава нещо огромно и сиво, порещо гордо вълните на залива, развяло празнични флагчета с неутрален цвят - за да не се приеме за предизборна пропаганда, надуло сирената, за да знаем всички, че въпросът "Иде ли?" вече изобщо не е на дневен ред.

И ще отворя остъкления балкон, ще подам рошава глава навън и ще викна с глас голям, та всички да чуят:

- Минаваааа! Големият кораб минаваааа!

Пък за изборите няма да се прибирам в София, който иска да си натиска копчета по машинките - да си натиска, това си е негово гражданско право, а напоследък и задължение. Ако работите се оправяха с натискане на копчета - досега да са го открили това копче!

А може и да са го намерили, но не ни казват - да не би някой да вземе да го натисне!