Денят на Освобождението този път идва почти като изненада. Държавата е предизборно преплетена и настръхнала, дори в "Нерви и утехи" планът за този петък бе съвсем различен: на кого му е днес до освободени и до освободители, до памет и до забвение. Но в такива времена памет е синоним на съвест, а съвестта трябва да се следва...дори и пред избори. Освен това, оказва се, 3 март е и международен ден на писателите - още една причина човек да съблюдава дълга си.

Денят на освобождението на България не е за първи път двусмислено или демонстративно загърбван от политически сили, от властници и от национални опортюнисти. В последните години хладното мълчание на народа попритъпи старанието на целево финансирани оратори и историци да превърнат датата в дискусионна. В моето поколение се помнят аналогии от миналото: Трети март въобще не беше официален празник, или както се изразяваха възрастните "неприсъствен ден". Бащите ни открито роптаеха, че съдбовната дата е неглижирана в полза на едно последващо "освобождение". В края на краищата онази власт отстъпи и узакони настроенията в народа.

Пред очите ни се разиграха жалки сценарии и несръчни политически импровизации. Изведнъж се появи странна листа на освободителите. В нея фигурират страни, които тогава просто не са съществували. Оказва се, че когато са си поделяли СССР, те са си поделили и нашето Освобождение. Империята освободителка бе извадена от списъка. Ако е било за проба, пробата се оказа неуспешна. Всяко инженерство върху българската свобода ще свършва така.

Не забравям, че знаците на това събитие са инплантирани в мен и в моите връстници по начин, който вие не познавате. Така е било за всяко българско поколение, различни сме дори и в това. Детството ми премина под топовете на Мавзолея и на Скобелевия парк, виждал съм дъждовете да отмиват кости от пръстта на валовете и редутите.Може би затова тези знаци останаха в душата ми не патетични, а реални. По кинопрегледите показваха последния жив опълченец дядо Кръстьо Попов. Снимаха го с Георги Димитров, но старецът беше автентичен, изразителен, доминираше в кадрите. Легендарният фотограф Димитър Кацев веднъж ми каза, че не е виждал такива бистри очи като неговите. Емулсията едва ги регистрирала.



Онова освобождение е факт, а не пропаганда.



Колко са били свободни българите, се вижда и от това, че само след седем години свобода те се съединяват и седемгодишната им свободна държава разбива в мълниеносна война вероломния съсед, комуто това съединение се е зловидяло. На крилете на онази свобода преди едно столетие този народ познава разцвет и полет, създава стопанство и култура, превзема Люлебургаз, Одрин и Тутракан, показва чудесата на своя дух. Това - в един свят, който не е по-малко сложен и коварен от днешния. Стига се до немислимото: в Добруджа заедно с поробителя се сражаваме срещу... освободителя. Това е животът, това е историята, това е светът. Но Трети март не отпада от българския календар, имаме знак, че няма да го засегнат и изпитните на бъдещето. Нито превратностите на световната (и на българската, прости ми, Господи!) политика.

Но никой не е предполагал, че гаранционният срок на този ден ще е тъй дълъг. След почти четиринайсет десетилетия той още е в изправност, работи, вълнува. Никое от разнокалибрените ни други освобождения не може да се похвали с това. Валят и рекламации с по-късна дата. Някъде тези рекламации ги осребряват, може би дори и без да ги четат...

Всяко поколение успява да посвети чувства и вдъхновение на този ден. Само времето може да се произнесе дали с годините те избледняват, или се усилват. Противоборстват тези и идеи, смесват се преклонение и претенции, но това е съдбата на великите събития - да нажежават страсти, да редуват сълзи и възторзи. И преминал без щета през шизофреничните обрати на българския ХХ век, Трети март продължава да идва, непокътнат, даже странно обновен.

Това е само денят на едно велико освобождение.



Не е денят на българската свобода. Свободата е друга тайна.



Не се получава еднократно и дори получена веднъж, тя трябва да се отстоява, да се гради, да се доказва. На свободата ни посягат всеки ден, всеки миг. Пуснете телевизора и си задавйте въпроси.

Свободни ли сме, когато група ловки юристи плячкосват банковите ни сметки по силата на закон, приет в една свободна държава?

Свободни ли сме, когато убиецът ходи между нас, подтичва пред камерите, а десетки българи го закрилят с мълчанието си и охраняват кървавата му следа? Случайно ли е, че тази следа се вие през градината, която довчера бе Парк на свободата?

Свободни ли сме, щом пропиляхме ценностите, които бяхме длъжни да предадем на децата, лишихме ги от невинност и днес безсилни се изправяме пред знаците на самоунищожението, които те ни хвърлят в очите: с юмрук, с ритник, с безсмислен, примитивен гняв?

Внимавам да не преувеличавам: това са въпроси само от последната седмица.

Свободата е лично дело, безсънно, всекидневно. Иска жертви. Трябва да си смел към свободата си, да не се боиш от нея. Свободата е нещо различно от освобождението. И ще ви припомня едно стихотворение, различно от всичко онова, което обикновено цитираме в този ден.

Радой Ралин беше сложен човек, а като творец - два пъти по-сложен. И за властта, и за обществото бе по-лесно да го преглътнат като сатирик, отколкото като поет. Онзи автор, който съумее да изследва и обясни болките в неговата лирика, ще се изкачи на литературния връх. Свободата бе една от неговите болки.

"Свободата е като хляба - пише той. - Всеки ден се замесва, изпича, изяжда."

Това е стихотворението "Молитва". Общуването ни с Радой бе повече иронично, отколкото сърдечно. Веднъж: разликата във възрастта. И второ: неправдата на живота ни занимаваше твърде грубо, за да напуснем своите черупки. Но това стихотворение ме изпълва със страхопочитание. Какво само може поезията, когато трябва да защити свободата!



"Не яжте огризки,

не яжте вчерашен хляб,

не яжте подарен хляб.

Сами си замесвайте

и изпичайте

хляба,

за да го имате,

за да не го просите."



И накрая, самата "Молитва":

"Хляб наш насущний, дай си го сам."

Това стихотворения е на половин век (1967). Достатъчно време, ако е трябвало да бъде забравено. Но не е. "Свободата е като хляба..."