---

Георги Господинов е може би най-превежданият и награждаван съвременен български автор. Наскоро Словенският театър "Антон Подбеушек" постави драматизация по романа му "Физика на тъгата".

----

- Великден при нас, православните, е някак по-важен празник от Рождество. Дали няма и народопсихология тука, че почитаме повече жертвата, отколкото съзиданието, творението?

- А да не се окаже, че почитаме жертвата, която сами сме пратили на кръста... Знаем от евангелието, че когато Пилат пита народа дали да пусне Варава разбойника или Исус, народът, подучен от свещеници и старейшини, изпросва Варава и поисква Исус да бъде разпнат. Дали в цялата почит няма и някаква дълбока вина, не знам. Всъщност, като се замислиш, целият литературен и културен канон е центриран далеч повече върху смъртта, отколкото върху раждането. И при нас е така. Освен това в култура като нашата, където патриархалното и патерналисткото е доста силно, ще трябва тепърва да се учим да ценим раждането и Рождеството. Всяко раждане на дете е Рождество. Няма да забравя как, като се роди дъщеря ми, майка ми и баща ми пристигнаха с дарове и първото, което направиха, бе да целунат ръка на бебето. Без да знаят, те повториха една библейска сцена, тази с влъхвите.

- Словенски театър постави "Физика на тъгата". Става ли това ваше произведение за театър? Как го преценявате?

- То не е моя работа. Сигурно е много трудно за сцена, но тук е предизвикателството, не е невъзможно. Ето този млад словенски екип поиска и го направи с много кураж. Предполагам, че и български режисьори ще се осмелят след този опит. Никой не си е мислил, че от "Физика на тъгата" може да стане и филм. Но се появи Теодор Ушев преди няколко години и видя филм в него, анимация.

- "Сляпата Вайша" можем ли да я вземем за символ и на "преходното" поколение у нас? Приличаме ли и ние на това момиче - с едното око в миналото, а с другото - в бъдещето?

- Когато съм писал разказа, най-малко съм мислил за това да е символ на едно или друго време. Оттогава мина доста време. Много хора днес видяха историята като актуална на фона на цялата тревожност от бъдещето тук и сега. Ако е така, значи някакво дясно око, което гледа напред, се е отворило в самия разказ. "Сляпата Вайша" има по-широк залог. Това е притча, легенда за дарбата и травмата от това да можеш да събираш в себе си както биографичното си минало и бъдеще, така и миналото и бъдещето на света. Мисля, че всеки от нас има тази дарба и проклятие, всеки от нас е Сляпата Вайша в някакъв смисъл.

- В какъв?

- Не знам, но ако настоящето беше добро, щяхме ли да търсим убежище в миналото и бъдещето? Има го и другото - как да направим настоящето добро, като винаги бягаме в двата му края?

- Така избягваме самооценката сигурно. Тя е драматично нещо. Вие коя от наградите си цените например най-високо?

- Най-хубавото, което ми се е случвало, са думи на непознати хора, с които ни свързва единствено книгата, която съм написал и те са прочели. Хора от различни градове по света. Писма от хора, които никога няма да срещнеш, но сякаш никога не си имал по-близки от тях. Това си е едно особено родство по избор. Италианците от Сора, с които виехме като минотаври в края на срещата. Такива неща остават накрая.

- Имаме непотвърдена информация, че веднъж сте отказали парична награда, усъмнен в репутацията на награждаващия. Това е много рядко у нас, пък и по света, лесно се отказват награди със символична стойност - ордени и статуетки, но пари почти никой не отказва. Лесно ли беше?

- Изпитах невероятно облекчение, като отказах. Имах една нощ за мислене, беше непредставима сума за мен и семейството ми, но от първата минута знаех, че ще откажа. На сутринта се обадих и после ми беше толкова леко. Знаят само няколко човека, макар че тази случка е "законспирирана" на няколко страници в известен български роман на наша писателка.

- А кой ви я даваше тая награда?

- Повече няма да издам. Нашите откази може да не са видими (не обичам да вдигам шум около тях), но те ни формират много по-силно от онова, което сме приели. У нас лесно се отказва това, което не са ти предложили. После тъкмо тези най-шумни хора клякат на първото изкушение и приемат онова, срещу което са викали. Но за това не ми се говори.

- Неизбежно е при толкова успехи да имате и завистници. Какъв ви е начинът за справяне с негативната енергия, която усетите срещу себе си?

- Опитвам се да ги видя с очите на Сляпата Вайша - с лявото като деца, в тази невинност, с дясното като старци в невинността на другата възраст. И да ги разбера. Ако ги срещна, бих ги поздравил, даже бих им се извинил, че съм им причинил това неудобство. Понякога малко ме е срам заради тях. Получавал съм всякакви възможни удари и омрази, без да имам себе си за скандален човек, напротив. Но съм получавал и много любов от други хора, засега те са повече.

- У нас дали поради естествен ход на нещата, дали поради усилващата способност на интернет и социалните мрежи, но и в политическия, и в литературния живот се утвърдиха нелицеприятни нрави. Можем да ги характеризираме с фразата "всеки срещу всеки". Това не хаби ли много национална енергия? То има ли край?

- Няма край. Хаби лична и обща енергия наистина. Заради някакво собствено его разбиваш и без това крехките опити за общност. Дали новите медии имат пръст в това? Да, но те са само ускорител на процеси, които са задвижени отпреди тях. Ако и преди това си мразел и интригантствал, те ще ти пришият микрофон, та да се чува по-силно, да се усили мразенето. Ние обаче не сме аватари, профили и пр., имаме тела, деца. Най-тъжно е, когато видиш хора на думите, които говорят напосоки, като в кръчма, млатят яко, чувстват се непогрешими, държат се като фелдфебели, сеят раздори. Съжалявам, но така не се прави добра литература. Така се всява страх и омраза. И общество не се прави така. Ние вече не си говорим.

- Слагаме политиците винаги в центъра на новините и обществения живот. И после бързо им се сърдим, че се дънят. Ние ли бъркаме, или този стереотип е неизменяем?

- Да, много лесно сме приели, не от сега, че важните неща ще ни бъдат сведени от политици и икономисти. Ако гледаме една новинарска емисия, ще си помислим, че животът е направен от изкрейзили политици и криминално проявен народ. Удивителна е страстта, да не кажа сладострастието, с което повечето медии ни разказват тази страна на света. Но щеше да е лесно, ако проблемът беше само в политиците или в медиите. Проблемът е в мълчаливото съгласие и съучастие на всички нас.

- Последните избори развълнуваха ли ви, или не им обърнахте внимание?

- Беше пълна с избори тази половин година и няма как да не се вълнуваш, ако си жив човек. Не само по нашите си избори, но и тези в Америка, тези в Австрия също. Защото светът отдавна е едно. Случващото се в Америка и в Европа е част от една и съща вълна. Моята тревожност е проста, може да се затвори в този въпрос: Ще съумее ли човек да не напусне границите на човешкото?

- Ще съумее ли? На вас какво ви дава усещане за убежище?

- Това ми се струва много важен въпрос, къде днес можем да търсим убежище. Днес, когато бъдещето вече не е убежище, по-скоро извор на страх. Моят отговор е само личен. Търся убежище през книгите, през историите на хората до мен и през тайното знание, което имах като дете, от първите книги и първите филми в градското кино, от майка ми и баща ми, че доброто накрая побеждава. Не може да са ме лъгали. И както всеки, който има дете, знае, убежището не е за нас, а за нашите деца, за тези, които продължават нататък. Най-тъпото и най-тъжното е, че тук се държим така, сякаш нямаме деца.

- Литературните скандали... Някои ви упрекват, че се измъквате от дискусии. Това осъзнато поведение ли е, или инстинктивно?

- Дискусии или скандали? Мечтая за дискусии, но виждам дране на ризи и скандали ад хоминем, от доста ниско битово ниво. Доколкото ми стигнат силите, ще опитам да пиша книгите си, да запазя човешко поведение, да продължа да помагам, редактирам, насърчавам и да пазя собственото си достойнство и това на останалите български писатели.