Отминалите избори за конституционни изменения в Турция ме присетиха за един прочетен от мен забавен постинг в някакъв чуждестранен форум. За жал забравих къде точно го гледах. Та след Тръмповите ракети по Сирия някой си беше коментирал нововъзникналата ситуация така. Представете си, пишеше този някой, че светът прилича на автобус, в който различните страни са просто пътници... Всички тихо-мирно седят и пътуват, зяпат през прозореца, бъцкат си смартфоните... Изведнъж обаче в рейса влиза хулиган. Хулиганът е Путин, разсъждаваше форумецът. И той, хулиганът Путин, нагло се тръшва на седалката за инвалиди, още по-нагло си пали цигара, качва крака на другата седалка, пуща дим към тавана, гледа лошо и никой нищо



не смее да му каже



Да, ама на другата спирка влиза друг хулиган - с каубойска шапка, кожено яке с капси и отворено шише уиски в ръката. Новият кърши стойки, надига шишето и подвиква идиотщини към дамите. Този хулиган се оказва Тръмп, пише въпросният форумен есеист и размишлява какви са вариантите в ситуацията. Или тия двамата ще се сбият и ще стане зле за всички останали, или ще се сдушат, за да тормозят другите. Тогава ще стане още по-зле. Перспективите са кофти, с две думи.

В този закачлив и естествено лесно оспорим ескиз можем да притурим и други персонажи, особено в светлината на отминалия турски референдум. Независимо че заместник-председателят на опозиционната Народно-републиканска партия в Турция Ердал Аксюнгер заяви, че едва ли загубилите ще признаят изборните резултати, то Ердоган явно печели. Ако решим да ситуираме новия Ердоган в рейса, то той ще прилича на лонгур от задните седалки, който гледа нацупено, презира си съседите и мечтае да иде напред, пък и - защо не - сам да повърти баранката, ако я побара. За да подкара возилото към някакви митични отомански селения със запердени ханъми и мюезини по камбанариите...

Всичко това обаче, както вече казах,



са упражнения по символика,



метафористики с бързо ликвиден характер. Припомням го, за да ви призова да се замислим за друго. Част от анализите на електоралните резултати в Турция по региони вече се мъчат да ни убедят в едно нещо, което сме виждали и по време на анализи на резултати къде ли не - в Русия, САЩ, че и у нас. Та тези анализи твърдят, че по-образованите части от населението, по-младите и живеещите по крайбрежието и в големите градове, са гласували "правилно". Тоест с "не". А по-изостаналите, по-необразованите правят винаги "лошия" избор - или избират лидери с диктаторски мераци и манталитет, или гласуват за сили, които ограничават демократичните свободи на населението и връщат страните си в миналото.

Извинете, обаче тъкмо този вид интерпретации повдига извънредно сложни и важни въпроси, които не ми дават мира. Надявам се и на вас да не дадат. Ако най-демократичният народен избор е в състояние да прави така, щото да курдисва на власт хулигани, то демокрацията ли да държим виновна за това? И ако открием, че виновната е тя, то не са ли прави народните маси да избират такива лидери, които искат да ограничат демокрацията, за да има повече ред? (Нека не забравяме, че харизматичният водач Хитлер дойде на власт в Германия след избори, харесан от народа си тоест. Пък и не само от простия народ - интелектуалката Лени Рифенщал също го хареса, за да сътвори киното "Триумф на волята", превърнало се в в хит за времето си.)

Има и други въпроси, които не ми дават мира. Ако тъкмо демократичното е безусловна ценност (вярвам, че е така), то най-интелигентните и най-образованите ще са негови гаранти. Пък те, вследствие на прогреса по света, би трябвало неотклонно да нарастват както като абсолютно число, така и като процентен дял от населението. В такъв случай в страните с най-стар и шлифован демократичен модел би трябвало тъкмо тези хора да са абсолютно мнозинство и да създават най-добрите закони, както и да избират най-мъдрите управници. Страни като САЩ имам предвид.

Очевидно нещо в тази моя логика издиша -



досущ пробита гума на автобус,



поел към светлото бъдеще. Страните по света заприличват все повече не на пътници, мечтаещи за анонимен и спокоен път, а на общества, желаещи да се отъждествят с по-салтанатлия вожд. Най-салтанатлиите вождове все още ги е срам, свенят се да си мерят военните и другите салтанати пред очите на всички останали.

Все още ги е срам, тоест. Те си избират по някое изоставено от Бога кьоше - нека го наречем Виетнам, Либия, Сирия, или - сега като че КНДР се натиска за такава роля, и там си ги размахват на воля.

Горко на такива кьошета, дано никога не станем такова!

Работата обаче не е само в това. Работата е и в Шофьора на автобуса.

Само че то е предмет на други анализи, нека ги оставим за някоя следваща спирка.