България съвсем не винаги е представлявала жалката гледка, която наблюдаваме днес; поне от средата на IХ в. насетне тя е обширна, гъсто населена и процъфтяваща страна. Историческите извори и за следващите два века описват новата империя като благоденстващ кръстопът в средата на Европа*, мощна военна и стопанска сила, с която са принудени да се съобразяват и близки и далечни народи, и приятели и врагове.

Не са благосклонни историческите извори към зората на българското стопанство; изглежда че до края на VIII в. нищо особено, нищо твърде забележително в стопанско отношение не се случва от двете страни на Долния Дунав. Старата свободна славянска община е в основата на българското стопанство, а тя не предполага твърде развитието на търговията, понеже не може да осигури достатъчно големи обеми от стоки. Въпреки това, не е като да сме съвсем без сведения в тази насока. Анастасий Библиотекар (ок.800-ок. 880) в своята Хронография трипертита във връзка с българо-византийския договор от 716 г. ни осведомява, че "търговците пък от двете страни [България и Византия] да представят грамоти с печати; ако ли пък бъдели открити някои без печат, да им се отнеме това, което носят, и да се внесе в държавната хазна".

Сведението на Анастасий Библиотекар е от особена важност, понеже то бележи началната точка, според наличните днес сведения, на възникване на международни търговски връзки на младата все още българска държава; от първото споменаване на България на 9 август 681 г. до времето, за което се отнася сведението в Хронография трипертита, са изминали едва 35 години.

Обаче някак ни е трудно да си представим едно твърде мащабно развитие на международната ни търговия още в средата на първата четвърт на VIII в.; вярно, в границите на Тервелова България има значителни останки от старото местно население, за което във воденето на търговска дейност няма никакви тайни; но е вярно също, че преобладаващият брой старо местно население ще се влее в българската държава едва тогава, когато България включи в границите си повече земи на юг от Стара планина. Така или иначе фактът си е факт, през 716 г. в България вече би следвало да има търговско съсловие, което да владее тънкостите на международното търговско общуване.

Добре известно е, че значителна част от стопанската деятелност в Ранна Византия се осъществява от производствени и търговски структури, подчинени на държавата - особено в Цариград значителна част от ергастериите са именно императорски или държавни и те, защитени от съществуващия държавен монопол, произвеждат и продават копринени тъкани, тъкани с вградени златни и сребърни нишки, кораби, оръжия, предмети на разкоша от благородни метали.

В същото време, в западните покрайнини на Европа фигурата на търговеца, който се занимава единствено с международна търговия и не е свързан с производство, е изключителна рядкост.

Трябва да ни е позволено едно предположение сега; горните две твърдения, привидно несвързани с нашата тема, би трябвало да ни го позволяват. Както и в много други обществено-стопански области, за които другаде пак ще стане дума, водеща ще да е била ролята на младата българска държава; поучен от пребиваването си в Цариград във връзка с българската военна помощ за повторното възкачване на император Юстиниан II през 705 г., младият български владетел Тервел ще да е свършил и много полезна държавна работа по време на продължителния си престой във византийската столица, освен да се пъчи и показва по централните цариградски забележителности. Наистина ни е трудно да си представим от къде ще се намерят достатъчни обеми от стоки и как би възникнало нарочното съсловие на международните търговци без държавно съдействие; великият господар Тервел (700-721) наистина трябва да е бил впечатлен от обилието от предмети на разкоша, които цариградските ергастерии произвеждат и осигуряват за продан.

Съществува все пак обществена прослойка в старобългарското общество, която би могла още в зората на българската държава, и тя също, да води международна търговия. И това, освен предположението ни за държавен монопол върху външната търговия и, може би, като част от него, несъмнено е оная племенна аристокрация, у която е местната политическа власт в ранната българска държава на Долния Дунав; а вече многократно е изтъквано, че с основаването си България е съюзна (федеративна) държава, твърде хлабава първоначално, клоняща повече към конфедерация, изглежда. Тия местни князе - и от двете основни съставляващи на бъдещата старобългарска народност - натрупват значителна плячка в резултат на официално водените от България войни, но и по всякакви други начини; и цялото това богатство трябва да се "осребри". Особено славянската племенна аристокрация отдавна има богат натрупан опит - примерите вече сме споменавали многократно - в продажби на значителни количества зърно, мед и сушени плодове на всепоглъщащите византийски тържища; твърде скоро след установяването на славянските племена по двата бряга на р. Дунав и на юг до най-затънтените части на Старопланинския полуостров, техните князе установят постоянни търговски взаимоотношения с околното местно население - не винаги безупречно честни, меко казано, не винаги дружествени, понякога с елементи на изнудване и грабеж, но Ранното Средновековие е много сурово време, както добре ни е известно.

Както трябва да е станало ясно, именно славяните и тяхната племенна аристокрация трябва да са били преобладаващи сред търгуващите на външните пазари; и защото именно тази аристокрация има възможност да събира - чрез данъци и плячка - достатъчни количества от предимно селскостопанска продукция и многобройни роби, които да превръща в стока по византийските тържища. Трябва да припомним в скоби, че според арабската енциклопедия "Скъпоценности", дори и след 923 г., когато тя е съставена, "българите са народ земеделски и отглеждат всякакви житни растения - пшеница, ечемик, просо и др.".

Та, ето кои са ония български търговци, както и подобните им във Византия, които по договора от 716 г. са заплашвани страховито с отнемане на стоките и на приходите от тях, ако не представят надлежно разрешение ("грамоти с печати") за търговска дейност. Въпреки указанията в тоя договор, ще твърдим, че обемите на българската външна търговия дори и през целия VIII в. са повече символични. До разрастването на тая търговска дейност с откриването на самостоятелно българско тържище в Цариград, заради чието преместване княз Симеон води първата си (търговска) война през 894 г. (вж. [1]), ще измине поне век и половина; а до споменаването на българските търговци в "Книга на епарха" ("Ако се случи, щото от чуждоземци - например българи или от други народности, да бъде докарана стока - ленени тъкани и мед . . .") - още поне половин. Впрочем, точно завършващия стадий на първия - съзидателния - период от създаването и развитието на българското търговско съсловие, е отразен несъмнено в разкритите отдавна верижни търговски помещения покрай крепостната стена в Плиска и по-сетните им великопреславски събратя (вж. Изображение); и тяхната несъмнена архитектурна еднаквост е допълнително указание, че именно българската държава създава, в определен смисъл, подпомага, направлява и ръководи създаването и развитието на търговско съсловие в младото българско общество. Впрочем, от подемния материал в тия два археологически обекта, става ясно, че сред стоките, продавани в разкритите търговски лавки, преобладават грънчарските изделия.

Между тия две важни сведения - за договора от 716 г. у Анастасий Библиотекар и за преместването на българското тържище от Цариград в Солун (вж. напр. "Тактика" на Лъв VI), се помества едно изключително важно сведение - в т. нар. "Баварски географ" (озаглавен иначе като "Описание на областите по северния бряг на Дунав"), датиран между 830 и 843 г. (вж. Васил Гюзелев, Средновековна България в светлината на нови извори// С., 1981// с. 72); та там можем да прочетем с гордост, че "България е огромна област и многоброен народ, който има 5 крепости. Понеже множеството от тях [населението на България] е голямо, не им е нужно да имат крепости".

През последното столетие твърде оживена е научната дискусия за смисъла на употребеното в "Баварския географ" понятие civitates; тук ще отдадем, при това категорично, предпочитание на мнението, че това многосмислово иначе понятие, употребено в първата част на "Баварския географ", ще трябва да се разбира като "крепост-седалище, заедно с околните земи" (Vaclav Vanecek, Predstatni spolecenska organisace a vznik statu u ceskych Slovanu// Praha, 1949// s. 23). И не само защото то е съзвучно с вече изказано по друг случай мнение за характера на средновековните укрепени райони (вж. [2]), но и защото за разлика от останалите участници в тая научна дискусия е на историк на правото като Вацлав Ванечек (1905-1985), а не на обикновен историк или археолог.

Краткото сведение в "Баварския географ" се отнася, разбира се, за така наречената от византийските извори "Отвъддунавска България" и понеже там преобладават поголовно славянските племена, с изключение на една тясна полоса по левия дунавски бряг, то именно като потвърждение на горното ни мнение за ролята на славянската племенна аристокрация ще възприемем и указанието във франкската летопис. Именно тия племенни князе - имената на много от тях са ни добре известни - събират достатъчни обеми от, предимно, селскостопанска продукция, която превръщат в стока на византийските тържища, на тържищата в германските земи, у маджарите, у русите, във Велика Моравия (по-сетне - Чехия; от там се внасят предимно сребро и коне).



Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?id=422357

[1](Войната и търговията вървят заедно в средновековна България)

http://www.segabg.com/article.php?id=741307

[2](Средновековните градове и тяхната околност са неразривно свързани)