Островът на стабилността, за какъвто се мисли България, е химера. А химера според древногръцката митология е митично създание, което отпред е лъв, отзад е дракон (или змия), а по средата е коза. След референдума в Турция миналата неделя и пред първия тур на президентските избори във Франция идната неделя България има всички основания да се чувства като нещо по средата между две тревожни събития. И едното, и другото ще се отразят върху бъдещето на Европа, от която България черпи своята илюзия за стабилност.

"Европа я е страх от Турция, можем да не сме просто участници в преговорите, а важен фактор между Турция и Европейския съюз", описа вчера междинното положение на България лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов.



Какъв фактор може да бъде козата



и защо трябва да е нащрек? Турция избра със съмнителна увереност (51% срещу 49%) път, който ще я отдалечи не само от мечтаното членство в ЕС, но и от вече постигнатото членство в Съвета на Европа, смятан за преддверие на ЕС. Ако върне смъртното наказание, както си е наумил президентът Реджеп Ердоган, със сигурност ще отиде във фризера в Страсбург, защото ще зачеркне най-важната клауза (правото на живот) в Европейската конвенция за правата на човека, чието признаване е първо условие за членство в Съвета на Европа. И без това наблюдателите на ПАСЕ вече изразиха съмнение в честността на референдума за президентска република. Доказването на срива на демокрацията в Турция няма да е толкова трудно, когато Ердоган си развърже допълнително ръцете след минималната победа над гражданите, желаещи права и свободи като другите европейски народи.

Прогнозата на Ахмед Доган, че пътят на България към Европа минава през Босфора, излезе погрешна. Тя не хвана дикиш даже сред българските турци с двойно гражданство, които с явно мнозинство гласуваха против конституционните промени на Ердоган. Те показаха проевропейско мислене като турците в най-развитите градове Анкара, Истанбул, Измир и Одрин. За разлика от тях турците в същинската Европа - в Германия, Франция, Холандия и другаде - харесаха своенравието на Ердоган и го подкрепиха въпреки риска да допринесат за изолацията на Турция.



Що за парадокс?



От една страна, техният личен избор е да живеят и работят в Европа, радвайки се на гарантираните им основни човешки права. От друга страна, нямат нищо против да пуснат бариера пред майката родина, като угодят на амбициите на един ориенталски диктатор.

Очевидно проблемът не е само в Турция, чието усамотяване няма да разстрои Евросъюза, но има нещо гнило и в Европа. Турците ползват благините й, но я мразят. Ердоган добре е разбирал нагласите им, щом спечели гласа им с яростна антиевропейска риторика, която включваше обвинения в "нацистки практики". Турците се чувстват дискомфортно, но вместо да се върнат у дома, наказват приемащите ги държави. Този феномен се наблюдава ясно във Франция, където антиимигрантската партия на Марина льо Пен печели голяма подкрепа в мигрантските среди. Старата миграция от Магреба харесва нейното намерение да спре притока на нови мигранти, защото вижда в тях заплаха за несигурните си работни места. В Германия е същото, където турците формират старата мигрантска общност, недоволна от политиката на отворени врати за нови "бежанци" от Близкия изток.

Либералните ценности вече не произтичат от съревнованието между леви и десни идеи. Социалната принадлежност не формира основите на партиите, претендиращи да са леви или десни. Затова крайнодесните партии са работнически, а левите партии са клубове за интелектуални дебати. Класическите консервативни партии създават повече нестабилност, отколкото консервират постигнатото. Задаващите се президентски избори във Франция илюстрират много добре



безпътицата, в която се намира Европа



Ето чиста статистика, която говори много: След 2012 г. във Франция е имало 22 пъти избори - президентски, европейски, регионални, общински. 18 са спечелени от десницата, но държавата се управлява от левицата. Последните европейски избори през 2014 г. бяха катастрофа за левицата, защото взе само 14%. Въпреки това точно тя има тежката дума по европейските въпроси, защото нейни представители гласуват в Европейския съвет (висшия орган) и в различните министерски формати на Съвета на ЕС.

Ако се гледа общата тенденция, Франция е по-скоро надясно, обаче на президентските избори има вероятност за първи път в историята на Петата република голистката десница да не стигне до втори тур. Левицата досега се е препъвала два пъти на първи тур - през 1969 и 2002 г., но за традиционната десница подобно нещо бе немислимо. Досега. По традиция французите са недоволни от всичко - от състояние на здравеопазването, от образованието, от трудовия пазар, от промените в пенсионната система - и като бунтари са якобинци по национален дух. Но както казваше Де Гол:



"Французите мразят безпорядъка"



и затова гласуват за десницата. Точно това им предлага Марина льо Пен - възстановяване на националния ред чрез дистанциране от европейския безпорядък.

Макар и да са основатели на Евросъюза и да се смятат за негово ядро заедно с Германия, французите нямат задръжки да гласуват против неговото изграждане, както показаха през 2005 г., когато отхвърлиха на референдум европейската конституция. Те са способни да предлагат с лекота изборни изненади, за да накажат висшите си политически кръгове. Предварителните избори преди няколко месеца бяха точно такива, когато отпаднаха партийните фаворити и на десницата, и на левицата. Сега лидер в сондажите като главен съперник на Марина льо Пен е центристът Еманюел Макрон, който няма политическа определеност и освен това никога не се е съревновавал на избори. "Кой сте Вие, г-н Макрон?", възкликна в началото на март потъващият в сондажите кандидат на левицата Беноа Амон, който го оприличи на гръцка "химера", защото краде подкрепа и отляво, и отдясно, а по средата не се разбира каква е неговата същност. Знае се със сигурност, че е проевропеец, но ако победи, едва ли печалбата за Европа ще е голяма. Просто загубата ще е по-малка, защото Льо Пен откровено е против европейската интеграция. Има всички предпоставки изборите в неделя да пратят



на втория тур двама политически аутсайдери,



от които единият ще поеме управлението на Франция. В действителност нито един от тях няма да може да управлява държавата, защото за разлика от Ердоган, който си осигури възможност да се разпорежда чрез укази, френският президент няма как да прескочи парламента. Там Националният фронт на Льо Пен има само двама депутати, а Макрон дори не знае на кого да се опре. Разбира се, новият президент ще разпусне сегашното Национално събрание и ще насрочи нови общи избори още през юни, но много вероятно е да не намери силна парламентарна опора и Франция да навлезе в циклична криза на нестабилно политическо съжителство. Нищо чудно към края на един такъв болнав президентски мандат тя да се замисли дали да не замести Петата република, скроена по мярката на Де Гол, с Шеста република според ръста на новите политически джуджета. Това би означавало да се откаже от мажоритарната система, каквито призиви зачестиха, и да премине към пропорционална или смесена система.

Нестабилната Франция ще означава в много голяма степен и



нестабилна Европа



Центростремителните сили вече няма да са толкова важни и разпадането на Евросъюза на ядро и периферия ще се ускори. Проевропейската риторика, лишена от същинска политическа амбиция за продължаване на интеграцията, ще доведе до формиране на "групи по интереси", в които естествено ще доминира финансовият интерес. Превръщането на еврозоната в същински ЕС означава, че обединителна роля ще играят парите, а красивата европейска идея ще остане за юбилейни прояви - като неотдавнашното честване на 60-годишнината от подписването на учредителния Римски договор.

Впрочем, както показа телевизионна блиц анкета на TF1 преди честването, повечето запитани французи дори не знаеха къде е подписан Римският договор. Едни казваха "в Брюксел", други - "в Германия", трети -"в Париж". 10-годишно момченце се учуди на въпроса: "Ами, в Рим!". http://bruxelles.blogs.liberation.fr/2017/03/27/le-quotidien-et-les-salauds-de-leurope/