Не е било заради реколтата, а повече за да се видим, да се разходим и да се наприказваме. Тончо Русев ме покани да оберем ябълките му край Горно Камарци. "Оберем" е твърде предизвикателен глагол, самонадеян глагол е, особено когато го изричат някакви интелигенти. Хем бяхме млади още, мъже в сила и работни, но когато си тръгнахме, огромните ябълкови дървета стояха като непокътнати. Бяха мощни, клонести, стари сортове, оведени от плод. Вкусът им ни върна в забравени времена, преди Мичурин, преди кооперативните ябълкови "масиви", преди хибридите и почти индустриалното овощарство. Хубава тема, която плачеше да се разклони в разговорите ни за изкуството. За тези разговори всъщност бяхме дошли там и главно това правихме -



надприказвахме се цял ден



Шегите с подслушванията, вечната тръпка, че можеш да имаш "бръмбар" в телефона или в контакта, в колата, на работното място, по онова време бяха се вече рутинирали, не ни притесняваха чрезмерно, но друго беше да си бъбрим на открито, под дърветата, прекъсвани само от телеграмите на някакъв невидим кълвач. Имаше кълвач, това поне си спомням, защото щом се включеше със своите убийствени серии, Тончо се подсмиваше: "Хайде-е-е, соло на барабани!"

В този ден говорихме много за поезия. Познавач е, отбира най-доброто, подмятал съм му на шега да състави авторска антология на българската лирика. По своя си вкус и по своята мярка. Страхотно издание щеше да се получи. Търсеше в стихотворението драматичност и изящество, не лековатост, не тра-ла-ла. Беше прочел "до дъно" поетите, от които бе харесал по нещо за песен, гордееше се, че се бе записал като техен съавтор в песните. Това, което в българската музика бе започнал Йосиф Цанков, той бе издигнал до съвършенство. Знаеше, че



талантливата песен започва с талантлив поет



(Тончо и днес се прекланя пред таланта, талантът може да го примири с всевъзможни субекти. Понякога се оплаква от подлец, от интригант, от неблагодарник, пък накрая заключи: "Но е талантлив, трябва да сме справедливи..." Веднъж му казах, че в древността талантът е бил мярка за злато. Не се съгласи: "Където има злато, трудно ще намериш талант. Провери да видиш." Проверих и така се оказа: не било златарска мярка, просто мярка за тегло.)

Разказваше ми за старите музиканти, смешки от живота на прочутите банди, за основаването на Сатиричния театър - бе участвал в създаването му като тромпетист в театралния оркестър. Беше енциклопедия за легендите в музикалния живот, забавлявахме се с патилата на отдавна починали или вече престарели солисти и диригенти от естрадата. Така в шеги и закачки завърши нашата бригада. Не ни се тръгваше, но откъм Арабаконак се спусна ненадеен хлад.

Знаехме си, че на другия ден ще ни болят ръцете и снагите, но не се жалехме. Градината бе далече и



не всяка година се радваше на берачи



Вярно, имаше някакъв съсед, който идвал да коси и да вземе плода преди снега. Но и ние се постарахме, напълнихме ладата до тавана. И макар дърветата да ни изпратиха видимо разочаровани (бяха очаквали повече от нас), тръгнахме си с чувство за изпълнен дълг.

Но защо ви разказвам това? Ами заради онова, което следва.

Както бяхме се заприказвали под ябълките, продължихме и по пътя. Не сме забелязали радара на КАТ и малко след Враня ни спряха. Група нарушители чупеха пръсти пред милиционерската кола, присъединихме се покорно. Тончо предаде книжката си на облещен катаджийски майор, който я сложи най-отдолу в тестето. Щяхме да си чакаме реда. Пишеха се актове, фишове и се дупчеха талони. Сержантът с радара дойде при колата да пие вода, надигна пластмасовото шише и се втренчи в Тончо. Струята потече по гърдите му, намокри го - той си гледаше в маестрото. Приближи и рече на майора, че този водач е композиторът Тончо Русев. И майорът се откъсна от бумагата, попита вярно ли е. Кимнахме. Няколко гласа нестройно ни подкрепиха. Той се убеди, че е вярно, и се замисли. Забрави да попита защо нарушаваме, но Тончо любезно обясни: били сме за ябълки, заприказвали сме се, нямаме бърза работа, а сме превишили, голяма глупост... Другите шофьори зашумяха, примирението напускаше лицата им. Човекът мълчеше и сигурно се питаше защо ли такъв



прочут мъж се извинява като виновен, вместо да заплаши,



да намекне нещо, да подхвърли колко е влиятелен и важен. Опашката утихна и го гледаше в ръцете. Според мен той вече не харесваше късмета си, но направи нестандартния си избор. Ако върнел книжката му, ще трябва да пусне и останалите, какво мисли водачът по въпроса? Водачът без колебание отсече, че само така ще е справедливо. Майорът бутна тестето книжки в ръцете ми - справедливо да ги раздам на опростените нарушители. Качи се в колата и почна да говори по радиостанцията. Раздадох книжките, но никой не се разотиваше. Стояха втрещени, като облъчени от чудо. Маестрото врътна ключа на стартера, тръгнахме, групичката се разстъпи пред колата, направи път. Зад нас се чуха ръкопляскания, сержантът с радара отдаде чест. Повече не говорихме нищо, разделихме се в неловко мълчание. До пролетта избелялата риза от гърба ми миришеше на селски ябълки...

Славата в изкуството има безброй лица, повечето непредсказуеми. Едно от тях, което видях с очите си, бе в образа на двама катаджии в неделен следобед преди три десетилетия. Разказвам го, макар и да не беше много редно и законно така да се отървем. Но пък каквото и нарушение да е било, то отдавна се е покрило с давност. На онези милиционери със сигурност ще им се размине. Нищо че ги издадох.

Вчера Тончо Русев навърши осемдесет и пет. За съжаление, не всички важни и хубави дати се падат в петък. Затова днес се явяваме на патерица. Написани са купища страници за този приятел и творец, за музиката му, за него самия - достоен и обаятелен мъж. Правил съм го и аз, дори тук, в "Нерви и утехи". Добре, че открих неразпечатана в паметта тази невинна, но многозначителна история от една далечна неделя с ябълки и с радари, каквато може да се случи на всеки, но точно такава се случва само на посочените от съдбата.

Впрочем, на Тончо чудесата не са му чужди. Това с радара бе дребна работа. Истинските му чудеса са в песните...