След успокояването на поредните изборни страсти в България следва още по-важният въпрос - какви ще са приоритетите пред новото управление. Въпреки че правителствената коалиция, както и управленската програма вече са ясни, на тях може да се вярва точно толкова, колкото и на предизборните обещания - те са по-скоро ориентири, отколкото обвързващи ангажименти.

По традиция управленската програма е много обща и не прави разлика между цели и мерки за постигането им. Така например една от целите на новото правителство ще бъде присъединяване на България към Шенгенското пространство, но не става ясно как ще се случи това. Друг пример е продължаване на вече прилагана мярка - изпълнение на Националната програма за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради. Все още не е ясно каква точно цел преследва последната програма - борба с енергийната бедност, намаляване на вредните емисии на газове, намаляване на енергийната зависимост на страната, повишаване на разполагаемите доходи на населението или нещо друго.



Шенген



Присъединяването на България към Шенгенското пространство зависи повече от субективни фактори, отколкото от обективни критерии, ако се съди от факта, че страната изпълнява изискванията от 2011 г., но още не членува в зоната. Т.е. необходимо е допълнително усилие отвъд покриването на техническите изисквания. За такова усилие може да се приеме напредъкът по Механизма за сътрудничество и проверка, с който Европейската комисия наблюдава страната в сферите на съдебната реформа, борбата с корупцията и организираната престъпност. В последния мониторингов доклад по механизма от началото на годината комисията посочва конкретните стъпки пред управляващите за постигане на целите на механизма. Предвид това ангажиментът на новото правителство да предприеме тези стъпки до края на 2018 г. със сигурност е добра новина.



Еврозона



В същото време управленската програма споменава бегло присъединяването към еврозоната, но няма и дума за Процедурата по макроикономически дисбаланси. Както при Шенгенското пространство, така и при членството в еврозоната има много субективни фактори, които могат да се окажат проблем. Такова например е присъединяването към Валутнокурсовия механизъм (ERM), което задължително предшества приемането на общата валута. Допускането до Валутнокурсовия механизъм II обаче е изцяло политическо решение, което не зависи от изпълнение на технически параметри. Както успешното излизане от Механизма за сътрудничество и проверка е стъпка към Шенген, така и излизането от Процедурата по макроикономически дисбаланси е стъпка към еврозоната. И докато при първото е налице ясен ангажимент, при второто такъв въобще не се споменава.

Фразата "единният банков съюз и еврозоната са естественият ни път на развитие" не казва нищо конкретно. Все пак присъединяването към еврозоната е ангажимент, който България е поела още с присъединяването си към ЕС, а всички страни в еврозоната участват и в единния банков съюз. Членството в единния банков съюз стана част от дневния ред през лятото на 2014 г., когато Корпоративна търговска банка бе поставена под специален надзор и впоследствие - обявена в несъстоятелност. Теоретично съществува възможност за присъединяване към единния банков надзор (единият от стълбовете на банковия съюз), без страната да е въвела единната валута, но вече трета година не се наблюдават действия в тази посока. Нищо подобно не се споменава и в управленската програма.



Председателство на Съвета на ЕС



Освен с традиционните предизвикателства, които чакат решения от години, бъдещите управляващи ще се сблъскат и с нещо ново - българското председателство на Съвета на ЕС през 2018 г. Целта на управленската програма е "едно успешно наше председателство [да] допринесе за утвърждаване на позициите на България в общността". Освен че "успешно" е разтегливо понятие, това показва и отношението на политиците към ротационното председателство. Целта не е изготвяне и постигане на приоритети за по-доброто функциониране на общността, особено предвид предстоящото напускане на Великобритания (което въобще не се споменава), а получаване на политически дивиденти.



Политика по доходите



Една от любимите теми на политиците е как държавата да увеличи доходите. В настоящата програма се предлагат две конкретни мерки - повишаване на пенсиите и на минималната работна заплата.

Ясно е разписан ангажиментът за увеличаване на минималната пенсия до 200 лв. от началото на октомври 2017 г., както и преизчисляване на всички пенсии, отпуснати преди 2010 г. Заедно с това се предвижда работа за постигане на "стабилната пенсионна система, която гарантира предвидимост и спокойствие на хората в дългосрочен план", което е в пряко противоречие с първия ангажимент. Ако увеличението е само за минималните пенсии, а не пропорционално за всички, това нарушава връзката между внесените осигуровки и получената пенсия. Увеличение само на минималните пенсии е своеобразна награда за тези, които са се осигурявали по-малко, независимо дали поради ниска квалификация и съответно - заплащане, недостатъчен трудов стаж или укриване на доходи. Това със сигурност не може да се нарече предвидимост, а още по-малко спокойствие, тъй като подобни действия са наказание за осигуряващите се на по-висок доход.

Следващата цел е "увеличаването на доходите чрез заетост и по-голяма производителност на труда". Добре, но управленската програма "гарантира" минимална работна заплата (МРЗ) от 650 лв. в края на мандата, което не изглежда да е обвързано със заетостта или с по-голямата производителност, най-малкото защото последните не могат да се предвиждат с голяма точност. В периода 2001-2016 г. увеличението на почасовата МРЗ почти винаги изпреварва ръста на почасовата производителност на труда с изключение на 2006-2007 г., когато производителността бележи едни от най-високите темпове на растеж, и 2010-2011 г., когато МРЗ е замразена. В резултат на това почасовата МРЗ през 2016 г. е с около 4.7 пъти по-висока в сравнение с 2000 г., а почасовата производителност на труда нараства двойно по-бавно и е с около 2.1 пъти по-висока.

Нещо повече - това противоречи както на препоръките на ЕК от гореспоменатата Процедура по макроикономически дисбаланси, така и на ангажиментите от страна на предходното правителство, синдикати и работодатели за приемане на обективен механизъм за определяне на МРЗ. Гарантирането на определена минимална заплата в края на мандата означава, че такъв механизъм или няма да има, или той ще е по-скоро формален, което противоречи на друг управленски ангажимент - "системно провеждане на политики за модернизация на страната и ускоряване на растежа".



Публични финанси



Горните политики несъмнено ще натоварят бюджета, но това едва ли ще е непосилно на фона на очакваното запазване на финансовия министър от последните две години, както и на фона на добрите очаквания за развитие на икономиката. Това, което буди притеснение, е рискът от поява на непредвидени разходи, както това се случи с държавния заем за покриване на съдебните разходи по АЕЦ "Белене" (около 1.1 млрд. лв.) и увеличаването на програмата за саниране (1 млрд. лв.) през 2016 г. Новото правителство ще се стреми към "балансиран бюджет чрез намаляване на дефицита от 2017 г." и предвижда балансиран бюджет едва през 2020 г. Защо е необходимо това на фона на бюджетен излишък от близо 1.5 млрд. лв. и ръст на икономиката от около 3% през 2016 г., не става ясно.



Правосъдие, образование и здравеопазване



Това са три от секторите, които имат пряко влияние върху Механизма за сътрудничество и проверка, както и върху Процедурата по макроикономическите дисбаланси. През изминалия мандат те бяха с министри извън ГЕРБ, което означава, че едва ли ще има някаква приемственост. Напротив, най-вероятно реформите в тях, ако такива въобще има, ще се случват много бавно, а още по-вероятно е те да са козметични, като продължение на близо 10-те години, изминали в кърпене на дупки и стабилизиране вместо цялостен ремонт.

Управленската програма трудно може да се определи като амбициозна, но и не предлага големи изненади - по-скоро още от същото с малко повече социални приоритети. Именно това е основната опасност - липсата на промяна. Икономическото развитие на страната ще продължи да зависи основно от тенденциите на международните пазари, докато политиката повече ще пречи, отколкото помага. Управляващите, изглежда, се задоволяват с това положение, вместо да предприемат решителни стъпки за реформи в образованието, пазара на труда, бизнес средата, привличането на чуждестранни инвестиции и постигане на значително по-високи темпове на растеж, на каквито бяхме свидетели до 2008 г.