Ели Визел е роден през 1928 г. в Сигет, днешна Румъния. На петнайсет години е депортиран със семейството си в Аушвиц, където загиват майка му и по-малката му сестра. Заедно с баща си е преместен в Бухенвалд, но баща му умира малко преди освобождаването на лагера през април 1945 г.

След войната Ели Визел учи в Париж и става журналист. Преподава философия и социални науки в Бостънския университет, в Йейлския университет и в университета в Ню Йорк, където живее със съпругата и сина си. Автор е на повече от 40 книги, много от които са удостоени с престижни литературни награди. Най-известната му книга "Нощта" е мемоарна и описва преживяванията му в лагерите на смъртта. Визел почина през юли 2016 г.



С дълбоко чувство на смирение приемам оказаната ми чест, най-високата, която съществува. Аз знам, вашият избор ме възвишава.

Имам ли право да представлявам милионите загинали? Имам ли право да приема тази огромна чест от тяхно име? Някой има ли това право?...Нямам. Никой няма право да говори от името на мъртвите, никой няма право да интерпретира мечтите и желанията им. Но в моменти като този, във всеки миг чувствам присъствието им. Присъствието на родителите ми, на малката ми сестра. Тази чест принадлежи на всички оцелели и техните деца, и чрез нас - на еврейския народ, с чиято съдба винаги съм се идентифицирал.

Помня. Случи се вчера или преди цяла вечност. Еврейско момче откри Царството на нощта. Помня неговото объркване, помня неговата болка. Всичко се случи толкова бързо. Гетото. Преследванията. Депортацията. Влаковете. Огненият олтар, върху който историята на моя народ и бъдещето на човечеството бяха нарочени да бъдат пожертвани.

Помня как момчето попита баща си: "Може ли това да е истина?". Това е XX век, не Средновековието. Кой позволява тези престъпления? Как може светът да мълчи?

И сега момчето се обръща към мен: "Кажи ми" - пита. "Какво направи с бъдещето ми? Какво направи със своя живот? "

И тогава му казвам, че съм опитал. Опитал съм да запазя жива паметта, опитал съм да се боря с тези, които забравят.



Защото, ако забравим, виновни сме, съучастници сме.



И тогава обясних на момчето колко наивни бяхме всички. Светът знаеше и мълчеше. И тогава се заклех никога да не мълча, където и когато човешки същества са измъчвани и унижавани. Трябва да говорим. Трябва да вземем страна. Неутралността помага на тиранина, никога на жертвата. Мълчанието окуражава мъчителите, никога мъчениците. Когато човешки животи са застрашени, когато човешкото достойнство е в риск, държавните граници и патриотизмът губят смисъл. Винаги, когато мъже или жени са преследвани заради тяхната раса, религия или политически убеждения, това място - в този момент - трябва да стане центърът на вселената.

Разбира се, заради това, че съм евреин, дълбоко обвързан с историята и традициите на моя народ, първо ще посоча еврейските страхове, еврейските нужди, еврейския плач. Защото принадлежа на травмирано поколение, което преживя самотата на нашия народ. Би било неестествено да не направя еврейските приоритети свои собствени. Но също съм загрижен за съветските евреи, които се нуждаят от свобода. Евреите в Арабските страни, които се нуждаят от солидарност...Има и други много важни за мен. Апартейдът е толкова гнусен, колкото и антисемитизмът. За мен заточението на Андрей Сахаров е толкова позорно, колкото хвърлянето в затвора на Йосиф Бегун (съветски евреин, политзатворник, обявен за агент на империализма, емигрира в Израел през 1988 г., бел.ред). Както и отнемането на правото на несъгласие на "Солидарност" и лидера им Лех Валенса. И безкрайното затворничество на Нелсън Мандела.



Има толкова несправедливост и страдание, крещящи за нашето внимание:



жертви на глад, расизъм и политическо преследване, писатели и поети са затворници в толкова много страни, заложници на толкова много правителства в ляво и дясно. Човешките права се нарушават на всеки континент. Повече хора са потискани, отколкото свободни. Как може някой да не съчувства на борбата им?! Човешкото страдание, където и да е, засяга всеки човек навсякъде. И въпреки това, което някои критици говорят за мен, този мой принцип се отнася и до палестинците, към чийто хал съм чувствителен, но чиито методи осъждам. Насилието и тероризмът са най-страшният отговор. Знам, че са обезсърчени. Бежанците в бежанските лагери и тяхната мизерия. Децата и страхът им. Емигрантите и тяхната безнадеждност. Нещо трябва да се направи. И евреите, и палестинците са изгубили твърде много синове, пролели са твърде много кръв. Това трябва да спре. Трябва да окуражаваме всички мирни опити. Израел ще съдейства. Вярвам на Израел, защото имам вяра в израелския народ. Нека се даде шанс на Израел, нека омразата и заплахата бъдат премахнати и ще има мир в Светите земи.

Да, имам вяра. Вяра в Бог. Вярвам в сътворението. Без вяра никое действие не би било възможно. Действието е единственият лек за равнодушието: най-коварната заплаха от всички. Не е ли това смисълът на завещанието на Алфред Нобел? Не е ли неговият страх от войната щит срещу войната?

Има много да бъде направено, има много, което може да бъде направено. Един човек - Раул Валенберг, Алберт Швайцер - почтеният човек може да направи разликата, разликата между живота и смъртта. Затова знам, че докато има и един дисидент в затвора, нашата свобода не е истинска. Докато и едно дете е гладно, нашият живот ще е пълен с мъка и срам. Това, от което тези жертви се нуждаят, е да знаят, че не са сами; че не ги забравяме; че когато гласовете им са заглушени, ние ще им дадем нашите, че докато свободата им зависи от нашата свобода, качеството на нашата свобода зависи от тяхната свобода.

Това ще кажа на малкото еврейско момче, което се чудеше какво съм правил през тези години. В негова чест ви говоря днес и ви изказвам дълбоката си благодарност. Трябва да знаете, че никой не е толкова способен на благодарност както този, който идва от Царството на нощта. Ние знаем, че всеки миг е миг на милосърдие; всеки час - дар; да не ги споделим, ще значи да ги предадем. Нашият живот вече не принадлежи само на нас. Принадлежи на всички онези, които се нуждаят отчаяно от нас.

Благодаря Ви, председателю Орвик. Благодаря Ви, членове на Нобеловия комитет. Благодаря ти, народе на Норвегия, че ми оказа тази чест, нашето оцеляване имаше смисъл за човечеството.