Писателят Васил Цонев си беше ексцентричен, шокиращ в хрумванията си и в делата си, та странното му желание да улесни популярността на българските литератори нито ентусиазираше, нито дразнеше обществото на ранния социализъм. Това бе, може да се каже, една от най-невинните му идеи: да пише по вестниците за несправедливото подценяване на тогавашните автори. По будките, възмущаваше се той, могат да се купят картички с портретите на певци и футболисти, но не и на български писатели. Бях ученик, когато тези дописки ме озадачаваха: според мен писателски портрети бе допустимо да се гледат само по стените на класните стаи и на читалищата, и то задължително на мъртви, не на живи писатели. Изглеждаше, че този въпрос в нашия духовен пейзаж е отдавна и окончателно разрешен, но ето че Васил Цонев напираше да го раздвижи по нов начин. Разбира се, това остана без отзвук, а и настойчивостта на автора може да има съвсем безобидно обяснение. Тогава имаше такава конюнктура в печата: да се критикува, без да бъде засяган никой. На Васил, едно от малкото "ужасни деца" в писателската гилдия, и без това му бяха нервирани множество инстанции.

Това беше преди да напише неимоверно хапливия разказ за огнебореца, който рецензира Шекспир. (Съвременниците си го спомнят отлично, а някои не са забравили и това, че професията на главния герой бе заличена в публичните изпълнения на разказа по протест на пожарната.) Бих казал, че това бе разказ за христоматия, но такава, достойна за него, просто не бе създадена. Артистите, които го четяха, открито вкарваха интонации на Живков. Изобщо, за всички беше ясно, че като осмива малокултурността и цялата несъстоятелност на героя, авторът се цели най-високо. Мисля, че и днес това работи. Защото, независимо от противоречивото си присъствие в писателския свят, независимо от неизчерпаемите си скечове и саркастични задявки в живота, това беше сериозен, наблюдателен и даровит разказвач, който имаше предостатъчно читатели и без да му предлагат снимката по будките.

Дойдохме си на думата. Желанието на писателите да се смесят с прочути хора от другите изкуства бе непознато в онези времена. Известните между тях бяха известни с книгите си и от това животът им не бе по-лесен, по-труден беше. Кой знае защо, прието бе, че писателят трябва да бъде "отворен" за читателя, достъпен, отзивчив. Че трябва да отговаря на въпроси (за живота, за голямата и малката правда, за международното положение и пази боже, за себе си). Който се опитваше да изкръшка от подобни срещи, биваше притискан от писателския съюз и в края на краищата изтърпяваше тая повинност.

Аз самият поддържам и днес, че писателят не трябва да се явява пред читателя. Какво да се явява - не трябва да се мярка дори! Не е здравословно. Ако публиката си е създала представа за един обаятелен лирически герой, дързък, храбър, непримирим, който силно люби и мрази, не й трябва да вижда някакъв кекав, примигващ, мънкащ или пък обратното - надут и фанфаронстващ субект, зачертаващ ефекта от собствените си книги. Успявах да избегна огромната част от случаите, където този капан ми бе заложен. Не спечелих нищо от това. Но читателят ми спечели. Спаси заблудите си, ако ги е имал.

Удрям се по челото - ами да! - та тези изблици на Васил за писателските снимки са от времето, когато в България още нямаше телевизия! С появата си телевизията взе в ръце юздите. Имаше само една програма и зрителят я гледаше "до сигнала". (Сигналът за край на програмата.) Ако човек се появи на екрана, всички го виждат. След едно-две такива появявания почват да го познават по улиците. Могат да го спрат, да го заговорят. Могат и само да го разпознаят, да го наблюдават, после да го одумат. Съвсем навреме. След броени участия на екрана, отказах да се "показвам": притесняваше ме вниманието, което получавах, както и загубата на разумната анонимност. Смятах, че да се разхождам разсеян, небрежен, небръснат, почерпен и в каквато и да е свободно избрана компания е мое свещено, конституционно право. Не ми допадаше идеята това право да попадне под контрола на непознати. А и нямаше за мен гъдел в показването. Суетата ми е генетично чужда, а книгите ми се продаваха и без телевизия.

Искам ясно да кажа: това мое отношение не разпростирам върху колегите, които обичаха да се явяват на екрана. Някои от тях бяха великолепни, мъдри, атрактивни събеседници - вероятно това бе второто им житейско предназначение. Някои го превърнаха едва ли не в поприще. Личностите им излязоха от книгите им и се "ситуираха" в ефира. Хората научаваха много за тях: за живота им, за идеите им, за съгласията и несъгласията им директно - от честото общуване чрез екрана. Това напълно задоволяваше множеството от читателите, те получаваха своите отговори лесно и незабавно, не беше нужно да ги търсят в книгите им. Някъде съм споменавал вече за горчивото признание на Дончо Цончев, че за някои хора е по-лесно да изпият чаша водка на масата му, отколкото да прочетат сборник с разкази.

Тогава си спомних един от съветите на Чаплин - артистът не трябва да се мотае по светски събития. След като могат да го имат в салоните си, хората престават да гледат филмите му. Дончо възторжено се съгласи, но му стана малко тъпо, кой знае защо вярваше, че той е открил тази зависимост. Разбира се, да се сравни легендарното гостоприемство на неговата маса с телевизионните свиждания писател - гражданство ще е малко пресилено. Но мисля, че все пак нещата си приличаха. Хората вече имаха някои писатели в холовете си, че дори и в кухните. Тези писатели бяха покорили телевизията, за да се превърнат в нейна плячка. Тя си позволи и едно усмихнато отмъщение когато, за да останат на екран, след 10 ноември някои от тях бяха принудени да сменят плочата.

Но защо ви разказвам това?

Дори незначителните тиражи на днешните български книги принуждават новите автори да се борят за продажбата едва ли не на всеки екземпляр. Заставени са да участват в различни представяния на книгите си, понякога в немалко градове. Т.н. писателски турнета вече са част от литературната действителност. Търговският момент поглъща енергии и душевен ресурс, особено ако творецът има амбиция да живее от книгите си. Все по-извънземна им изглежда вероятността писателят да се издържа от някаква "спомагателна" професия - телеграфист (Яворов), стенограф (Дебелянов), машинист (Вапцаров). Тази нагласа, която творците от предишни поколения прегръщаха и оставаха независими от продажбите, някой им я отне и не знам добро ли или зло им направи.

Така телевизиите, рекламната критика и няколко фондации с неясна цел се наместват в живота им по много двусмислен начин. Конкуренцията на литературното поле съвсем не е само творческа. В нея ролята на компромиса нараства застрашително. При социализма беше неблагонадеждно творецът да пише затворен в своята кула от слонова кост. Помня как един белетрист изплака за десетина минути телевизионно време - обещали му ги - минутите, но не му ги дали, отпратили го. Един друг, твърдят, откровено учел: "Ако няма какво да кажеш, говори за времето, но не излизай от телевизора." Ние, които не ядем хляб от книги, не можем да ги разберем. Но изглежда съдбата им не е особено милостива.

Започнах този петък ведро като никога, самият спомен за Васил Цонев ме развесели. Мислех, че до края ще върви така леко и скокливо - не стана. Писателската съдба си остава трудна, някакво оправдание за това е, че все пак е по собствен избор. Иначе какво, до вчера върху нея тегнеше класово-партиен критерий, днес - касово-партиен. И пак никой не те пита за душата.

Снимки на писатели по старому не се продават, но във "Фейсбук" е пълно. Днешните автори са по своему знатни хора. Знатни - в смисъл, че се знаят. И по лице. Аз харесвам немалко от тях. Харесайте си и вие. Все пак единствената подкрепа, която ние от публиката можем да дадем на един писател, е да го прочетем. Времето до празника на българската култура е точно толкова, колкото за една книга. Изберете си някоя и дано тя ви възнагради с прекрасни часове...