Познавам стила и думите зная,

познавам поетите мними:

те публично проповядват вода,

но тайно наливат се с вино.

Х. Хайне, "Германия - зимна приказка"



Според немците Страсбург е стар германски град във Франция, според французите - стар галски град в Германия. Той се разменя между тях след всяка военна победа горе-долу както в последните триста години Кьонигсберг/Калининград се сменя между Прусия/Германия и Русия/СССР. Културно все пак е повече немски: името му отдавна няма нищо общо с романското Аргенторатум, а забележителните постройки на университета, библиотеките, църквите и други публични сгради носят повече белези на немско-протестантска строгост, отколкото на френско-католическа разпуснатост. Това личи и по джамиите, които, както навсякъде в Европа, се строят усилено напоследък: официалните са вече към четиридесет, сред тях блести втората по големина във Франция. Местни зевзеци казват, че скоро в туристическите реклами към "Страсбург - град на хиляда църкви" ще се добави "и приблизително толкова джамии".

За по-отговорните хора, които получават и съответно заплащане, за да превъзмогват исторически, политически и верски различия в полза на всеобщи интереси, градът е една от столиците на обединена Европа. Разбира се, на малката, политическата Европа някъде от Лвов докъм Ламанша, а не на голямата, географската от Урал до Исландия, чиито столици могат да са я Москва, я Лондон, а защо не Истанбул и Рейкявик. В Страсбург се намират толкова институции на Европейския съюз, че ако се спрат за година командировъчните до другата столица Брюксел, ще се въоръжи добре една общоевропейска армия. Това пак според местни зевзеци. Подобни неща твърдят и някои централноевропейски "популисти", както и британски политици, притежаващи съответно чувство за хумор. Някога един от тях - Чърчил - предлага през 1949 г. градът, само донякъде разрушен от бомбардировки на западните съюзници, да стане седалище на Съвета на Европа и символ на помирението между Франция и Германия. Тоя британски пръст в историческата съдба на Страсбург и Европа, подпомогнат от множеството американски бази наоколо, бива недовиждан: къде от късогледство, къде от кривогледство, а след Брекзит - и от дребнава френско-немска отмъстителност спрямо британската ирония и собствената история.

Това пролича в историческото събитие, което беляза седмицата на малката Европа и особено на германския й център. На 1 юли 2017 г. или на 7 шаууал 1438 г. (примерните интеграционни проекти препоръчват датите да се дават и по хиджра) в Страсбург се състоя първата по рода си церемония в Европейския парламент по изпращането на бившия немски канцлер Хелмут Кол по вечния му път. Жан-Клод Юнкер я обяви за "държавен акт" на Европейския съюз. Това беше единодушно прието от парламента, без да се отчете, че подобни патетични актове са характерни за държави и съюзи, които демонстрират единство около трупове, първобитно превръщани в символи на жизнени сили. Затова се погазиха верски принципи, а и държаха в хладилник трупа на бившия канцлер цели две седмици, та да се организира ритуалът според календара на общоевропейската бюрокрация и ангажиментите на висшите представители на държавите членки. Срещу това протестираха малцина, макар и най-засегнатите: роднините на Кол, без младата му вдовица, както и някои християн-демократи, виждащи залитане към тоталитарни ритуали. Източноевропейците с далеч по-голям исторически опит в подобни тържествени погребения, нерядко току преди рухването на вечни съюзи и преоценки на "ролята на личността", можем да ги разберем. Както и донякъде да съжаляваме, че денят не бе обявен за неработен.



На пръв поглед Хелмут Кол няма особено общо с Европейския съюз в днешния му вид



Може би затова бе нареждан в речите пред ковчега му сред най-големите пазители на ценностите, положени от бащите основатели като "най-истински европеец", "гигант в европейската история", "двигател на епохални промени" и т.н. Тия квалификации се подсилиха и от клишето на Бил Клинтън: "Бъдещите историци ще кажат, че Европа на ХХI век започва с неговото канцлерство"; така той говори преди години при връчването на наградата "Хенри Кисинджър" на Кол. Говореше го и сега в качеството си на бивш президент на САЩ и най-близък приятел. Споменатата по-горе отмъстителност пропусна в поредицата речи сред бащите на Европа да се споменат Чърчил и Де Гол, а в сводките на "обективни" немски медии бе подмината тая на руския министър-председател. Естествено, на хибридната война трябва да има достоен отговор. Медведев естествено подчерта приноса на СССР и Русия в успехите на Кол и Германия. За ролята на Горбачов за Европа на XXI век обаче не стана дума. За това ще се говори на неговото погребение, а и въпросът с ролята на личността в историята на СССР/Русия е решен още на ХХ конгрес на КПСС. Речта на Медведев направи забележимо и българското присъствие: министър-председателят Борисов бе сред малцината, които я слушаха по евроатлантически разсеяно, но подозрително без превод, излагайки се на пряко идеологическо въздействие (вж. https://www.youtube.com/watch?v=uJNuwrWTdXk 1:19:37) Още по-забележимо бе присъствието и на Тереза Мей. Тя не държа реч, но се забавляваше при неформалните приказки с участниците в церемонията; впрочем някак весели бяха всички извън двата часа на ритуала. Най-забележимо бе отсъствието на Доналд Тръмп, чиято поява на церемонията сигурно би харесала на Кол, падащ си по здрав хумор и млади жени: нещо, което изфинената евробюрокрация трудно би издържала.

Мизансценът зад ковчега с най-близко седящите Клинтън, Макрон, Меркел и Майке Кол-Рихтер, 51-годишната вдовица на 87-годишния канцлер, показваше тая Европа на XXI век, в чийто символ се опитаха да превърнат Кол. Това изключваше да се говори за успешното изтъргуване и провеждане на обединението на двете немски държави и разширяването на Евросъюза, както и да се обръща особено внимание върху еврото, което той наложи в Германия. Именно това допринесе тя да възобнови клонизирането на източноевропейския хинтерланд чрез икономически Drang nach Osten, включително и към Русия. Вярно, Кол не стана шеф на борда на директорите на "Северен поток" АД , както направи Шрьодер, но пък неговата наследница Меркел продължава тая политика на отстояването на немските икономически интереси, забулвани от християндемократщина и евро-правоверност. Но тъй като едно държавно погребение дори в наддържавата Европейски съюз е преди всичко пропаганден акт, се натъртваше на единството. То се крепи на германо-френската дружба, първата и най-сигурна скорост на движението към силна Европа. И до втръсване се отбелязваше поклонението, което Кол и Митеран направили пред двустранните жертви от битката при Вердюн от Първата световна война. Напълно разбираемо: няма как да се избере немско-френска кървава битка от Втората световна война, когато пак в сърдечен съюз Германия на Хитлер и Франция на Петен полагаха основите на новия ред в Европа, включително с проект на обща валута. Освен това при Втората световна война няма как да се подмине Де Гол, чието убеждение за необходимостта от поне две немски държави се основаваше на гореща любов към Германия.



Кол обаче бе именно от тоя тип класически политици,



които идеологическото лицемерие в началото на ХХI в. не търпи. И както приживе се страхуваха да бъдат откровени с него, за да не разкрият същинските си мотиви на политиката за превъзмогване на миналото, белязано с престъпления, използваха смъртта му, за да оправдаят тая политика и в бъдеще. Така Кол бе изпратен с прекалено натрапчива почит, но същевременно и с контрол над спомена за реалния политик. Старото правило "или добро, или нищо" мина в дотам захаросано добро, че сякаш никога ги е нямало черните партийни сметки под негово разпореждане, за които той твърдеше, че са от дарения, макар верният му Шойбле да призна, че повечето са рушвети от "водещи" индустриалци. Забрави се укриването на документи за важни решения при последния му мандат, както и поредицата съдебни дела, с които се забрани да се публикуват документи на ЩАЗИ за него. Това също принадлежи не само към историята, но и към реалността на Европейския съюз и никоя церемония в Страсбург или Брюксел не може да го погребе.

Тая двойственост със сигурност не е чужда на нито един от ония, които изпратиха Кол с думите, че с него завършва епоха в Европа. Обаче епохата, белязана с двойствеността между лицемерната публичност и частната откровеност в политиката, надали някога ще приключи. Тъкмо тая сигурност можеше да се види в бодрите, съзаклятнически физиономии на представителите на т. нар. световен политически елит, плуващ в свои води в места като Европарламента в Страсбург дори и на скръбен акт. Впрочем Кол като здрав християн-демократ със сигурност би бил доволен и за това, че тържествено са го изпратили от тоя свят ден след едно решение на немския Бундестаг.

Решението е ново и донякъде епохално: на 30 юни 2017 или 6 шаууал 1438 г. Бундестагът одобри пълната легализация на еднополовите бракове в Германия. След радостта от победата си прогресивните сили - зелени, СПД, части на ХДС, ляволибералните квартали на големите градове, придворната журналистика, възпитателната публицистика, сдружението на сексшоповете и т.н. - изпаднаха в характерната си угриженост за бъдещето. Тъй като е почти изключено Бундесратът да наложи вето над закона, тръгнаха дебати за промяна на конституцията в члена за семейството, където се постановява, че всяка майка има право на защита и грижа от страна на обществото. Това, както и употребата на думи като вдовец и вдовица смущавало и обиждало двойката в еднополовия брак, защото натрапва мъжко-женска парадигма. А и защо само двойката, подвикват полигамните, с което се откриват нови възможности пред всякакви все по-големи семейни единства в единна Германия и още по-единна Европа. Че и по света, чиито най-висши представители се събраха в Хамбург, град, за който Х. Хайне някога бе писал:

Общата каса, както е редно,

управляват хора набожни.

Колко ограбват, никой не знае -

това са материи сложни.

Х. Хайне, "Германия - зимна приказка"

Следва: Германия - лятна приказка 3. Путин и Тръмп в Хамбург.