Роден на 23 март 1949 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" през 1972 г. при проф. Гриша Островски. Работи във Варненския театър, НДТ "Сълза и смях", а от 1984 г. е в трупата на Театър "София". Има многократни участия в радиотеатъра, литературни предавания на БНР и телевизионния театър. В киното е запомнен с ролите си в "Петимата от Моби Дик", "Зарево над Драва", "Борис I", "Последният бей на Балканите", "Дубльорът" и др. , Носител на Литературната награда на град Варна. От юли 2008 г. е директор на Театър "София".

----------



- В последните години участвате главно в чужди кинопродукции. Не ви ли канят в наши, родни?

- Все по-малко, а и аз вече не приемам всичко. Още при покана за кастинг си давам сметка кое е за мен. Имам достатъчно друга работа, но киното винаги ще ми липсва. Човек винаги живее с надеждата, че следващата покана предстои. Българското кино напоследък търпи динамично развитие. Вероятно много хора си казват: "Какво толкова се случва, я виж съседите какво кино правят - румънци, сърби, чехи." Ние имахме един голям вакуум след промените, смениха се поколенията; но хора от старото поколение трудно дадоха път на младите, а те са доста оправни, прагматични и си извоюваха правото да работят. Бих им казал: "Вървете с рогата напред, сами хвалете собствените постижения, за да ви забележат - времето е такова".

Не всичко следя, не от всичко съм доволен. Бих отделил двата филма на Вълчанов и Грозева - "Слава" и "Урок", харесват ми. Аз съм работил с Петър и имам прекрасни впечатления от него. Човек трябва да погледне и документалното ни кино, което върви много добре; да се радва и на анимационното ни кино, което също изпадна в голям вакуум и прекъсна. Но в сила е все още това, което казах за нашия театър по повод 50-годишнината му - както духът на големия Театър "София" е затворен между стените, той се усеща навсякъде и инспирира сегашните ми колеги, така и духът на голямото българско кино не може да изчезне. Натрупаните успехи, отправените послания през годините не могат да излетят, те някъде кръжат и всеки взима от тях повече или по-малко според таланта си.

- Почти от 10 години сте директор на театъра, имате и "Икар" за най-добре управлявана трупа. Защо и как се заехте да менажирате и ръководите над 100 човека?

- Ами, защо се заех. Театърът беше доста закъсал - и за публика, и финансово. Аз обичам този театър, не ми беше безразлична съдбата му, особено в такъв момент. И си казах - можеш ли? Наясно ли си? Знаеш ли какво искаш? Ако можеш - направи го! Въртях се няколко нощи и казах "Да, длъжен си да се пребориш". Слава Богу - мисля, че вървим напред.

- Все така на българския театър липсва здрава, истинска и умна реформа, все така няма държавна културна стратегия. Как да не се съсипват театрите?

- Болезнени въпроси, затова се протака и бави работата. И който се заеме, става черната овца на съсловието. Аз знам много добре - нито един артист не трябва да бъде унизяван, съкращаван или по някакъв начин да бъде отделен от работата. При нас, артистите, работата е съдба. От друга страна, си казвам, толкова много енергия разпилявана в толкова много пространства, в толкова много театри. Един път изразих становище по този повод в предаване по телевизията и чух много въпроси от колегите си: "Ти наистина ли мислиш, че не е нужен този или онзи театър?" Не, всеки театър е нужен! Но аз имам друго мнение. Не може всички да бъдат еднакви, да си приличат. Всеки театър трябва да има своя образ, своята идентичност.

- По-конкретно се обосновете.

- Моето мнение е, че трябва да има няколко водещи сцени в големите градове, както е било в първите години на миналия век, а останалите да търсят и да се борят за своята идентичност. Мисля, че служебният министър Рашко Младенов застъпваше тази идея. По-малките театри, по-отдалечените театри да се развиват, изхождайки от особеностите на региона, състава на местното население, климатични условия и много други показатели, които да определят дейността им, времето на работа (сезона), репертоара, а защо не и да обсъдят продукцията си със съседните театри наблизо, да направят съвместна постановка, с която да обикалят региона? Първото нещо, което един директор на театър трябва да направи, е ясно да отчете мястото, града, традициите на театъра, вкуса и желанието на хората какво искат да гледат, колко са децата от различните възрасти, останали ли са младите в града и пр. и бавно просветителски да ги приобщава към театър с добър вкус и интересни заглавия. Тези театри трябва да бъдат финансирани по друг начин; да бъдат наблюдавани и обгрижвани. Винаги съм казвал, че кметът на града трябва да бъде на първия ред на всяка премиера, всички да го виждат и да следват примера му, да помага със средства от общинския бюджет, а не само със средства от Министерството на културата. Знам всички трудности, знам, че общинските бюджети се ниски, но нека потърсят и подкрепа от местния бизнес.

- Неотдавна при един кастинг се отказвате, "тъй като финансовите параметри не са подходящи" - не от лакомия, а като своеобразна форма на протест.

- Разказвал съм и друг път една случка. Беше преди години в телевизията. Бяха ни събрали група актьори за някакъв сериал. Стояхме в една стая, всички бяхме възбудени, очакваше ни работа. И влизахме един по един да си уговаряме хонорара. Никога не питам другия за колко се е спазарил, нито казвам собствената си уговорка - принцип, научен от баща ми. Излязох и казах на другите, че съм се отказал и не съм се съгласил на заплащането. Приповдигнати коментари, одобрение, всеобщо чувство за достойнство, а един колега най-шумно защитаваше такава позиция и споделяше създаващото се мнение за съпротива. Същата вечер разбрах, че той първи се е съгласил да работи срещу още по-малко пари, а ролята беше важна и принципно беше унизил и останалите. Аристотел казва: "Ние сме онова, което повтаряме непрекъснато".

- А в чуждестранните продукции как се чувствате? Начинът, по който се работи там, и отношението към актьора - по-различно ли е?

- Аз винаги съм се чувствал много добре, предполагам и другите колеги. Пак е въпрос на достойнство и собствена взискателност. Ние нямаме наши агенти, които да отидат и да се пазарят вместо нас и да ни спестят това неудобство, ние самите го правим. Но когато вече си започнал една работа и предварително всички условия са уговорени и решени, работят много професионално, много точно. Актьорът за тях е не пръв между равни, той е над всички. От режисьора до последния служител, актьорът е свещената крава на снимачната площадка. Точността, уважението, пестенето на време е задължително, а празното разпиляване на енергия - невъзможно.

- На пробни снимки сте избран за Ран от "Момчето си отива", по-късно за хан Аспарух, но и двете роли отиват при други. Считате ли го за загуба и какво мислите за пропуснатите шансове в кариерата на актьора?

- Искам да уточня, за хан Аспарух бях на пробни снимки само, даже още ми стоят снимките вкъщи. Колкото за Ран, Георги Мишев търсел не такова градско момче, скоро се видяхме и пак се смяхме на тази тема. Знам само, че Филип Трифонов се справи чудесно. Сигурно съм щял да имам друга съдба, друга кариера, но все едно, това е моят път. Срещата ми с Невена Коканова беше в последния филм на мъжа й Любчо Шарланджиев - "Трите смъртни гряха". Той почина по време на снимки. Тя също участваше във филма и го довърши и като режисьор. Това бяха нашите запомнящи се срещи.

Сигурно много са пропуснатите шансове, но ако човек вярва в себе си, друг шанс се задава и не знаеш кое е по-доброто, което ти е отредила съдбата. Ако живееш със спомените, с пропуснатите възможности, неосъществените мечти, не оставяш място на другите, които кръжат около нас.