През пушек образа си връща
градът полуопожарен;
подобно пудел недостриган
е тъжен Хамбург тоя ден.
Х. Хайне, "Германия - зимна приказка", гл. ХХI
Надали някой знае какъв е сценарият за срещата на G-20 в Хамбург, чиято подготовка започна преди няколко години. Но откъм образователната и политическата традиция в Германия може да се допусне, че за Ангела Меркел, както и за щаба й, той се е движел донякъде по метода на Бертолд Брехт за "отчуждаването". Няма значение дали това е преднамерено или не, защото образованието и културата обикновено имат следствия, рядко осъзнавани или признавани от хората. Тук следва да се припомни, че като член на Свободната немска младеж в Академията на науките на ГДР младата Меркел е отговаряла в групата си за пропаганда, агитация и култура с особен интерес към обсъждания на театрални постановки. Подобен опит е неоценим и за върховна канцлерка, както вече я наричат във Федералната република.
В немския, а и в нашия език отчуждаване има смисъла и на откъсване от обичайното, усет за преходност, загуба на илюзиите, та чак разлюбване; често се отчуждава семейната и любовната двойка; човек може да се отчужди от предишни верски, политически, естетически и пр. схващания, които някога е споделял, и т.н. Драматургията на Брехт се основава на тоя обичаен ефект, за да се противопостави на традиционното и лигаво вживяване и на актьора, и на публиката в действието. Тук очевидно има пръст старата Платонова присъда над изкуството като заблуда, но също и марксисткият икономико-философски смисъл на отчуждението: господстващата идеология крепи илюзиите за истински живот, като в най-грабителските общества нагло се налагат образци за евтини храна, секс и почивка+перилни препарати. Културно-медийната среда по света и у нас е очеваден пример за това. Затова Брехт предлага класическите сюжети да се поставят с "отчуждаващ ефект". Примерно чрез произведения на Маркс: героите носят табелки "капитал", "стока", "фетишизъм", "пари", "власт" и т.н., за да се подчертае историческата преходност на образите, но и непреходността на човешките отношения. Актьорите също коментират действията и се обръщат към публиката, за да спорят с нея какво всъщност е станало и какво би могло да стане. Освен в театъра ефектът се използва и в киното. Класически пример е филмът "Куле Вампе, или кому принадлежи светът?" (1932) по сценарий на Брехт и Ернст Отвалт. Основната тема е финансовата криза през тридесетте години на ХХ век. Куле Вампе е името на палатков квартал, където на социални помощи живеят безработни и загубили собствеността си дребни буржоа, по днешному - представители на малкия и среден бизнес; на берлински сленг е и "празен тумбак". В края на филма спорят изгладнели надничари и охолно живеещи граждани. Работник подхвърля, че светът няма да се промени, тъй като охолно живеещите не искат. Един от последните пита: "Кой тогава ще го промени?" Главната героиня отвръща с тривиалното, но винаги вярно: "Тия, на които не им харесва такъв." И зазвучава химнът на солидарността, писан също от Брехт:
Черни, бели, жълти хора,
спрете с вашите войни!
Щом народи заговорят,
бързо ще се единим.
Поради ярката комунистическа пропаганда филмът е забранен в Германия още преди Хитлер. У нас не е забраняван, но е малко известен. Макар да минава за един от шедьоврите на киното, няма шанс тук да влезе в никакви "лачени обувки", дори когато се отбележи, че режисьор е българинът Златан Дудов. Не по-малко важно е да се каже, че този, а и други актове на "истинското изкуство", се подчиняват още на следващата година на действителността. В нея решава въоръженото насилие, а не лозунгите за междучовешка солидарност и песните за международно единство.
Методът на "плакатното изкуство" помага да се разбере както сценарият, по който се проведе Хамбургският форум на най-развитите икономически страни, така и затулилата я среща на президентите на военно най-силните сред тях. Първоначално сценарият със сигурност е бил вътрешно немски, към който накрая се явиха главните герои, за да покажат най-откровено принципа на реалността. Персонално един от тях в началния етап на подготовката на срещата бе напълно неизвестен, защото и най-сериозните социологически агенции, и най-смелите фирми за залагания в Макао и Хонконг не котираха сериозно шансовете му, както и тия за Брекзит. А и никой не би предположил, че ще дойде отчуждаващият ефект на разлюбването в икономически почти единното семейство на 20-те след финансовата криза и относителната липса на войни преди "арабската пролет". Интересно би било да се окачат като табелки проблемите над отделните страни, защото G-20 изобщо не говори нищо в свят, където господстват наднационални компании. Трудно може да се постигне единство, когато у едни има сериозни мигрантските проблеми, но и някаква икономическа предвидимост (Германия, Франция, Италия, ЕС изобщо, отчасти САЩ); други се тресат от криза в легитимността на властта, удържана къде силово, къде с квазиюридически хватки (Турция, Индонезия, Бразилия, Мексико); трети зависят от борсовите котировки на природни богатства и продукти (Русия, Саудитска Арабия, Аржентина, Индия); четвърти - свръхпроизводство, чието транспортиране до богати пазари се спира от случайни или нарочни конфликти (Китай, Южна Корея, Япония), а пети са си "по-общи" в британското самосъзнание (Обединеното кралство, Канада, Австралия, Южна Африка). Разбира се, табелките може и да се сменят, както и да се правят различни групирания в множеството, чието единство е илюзорно. Да не говорим, че по други критерии в G-20 могат да влизат съвсем други страни, включително офшорни зони и дори Северна Корея. Дотолкова срещата бе и си остана безинтересна с общи фрази за миграцията, вредните емисии и климата.
Отдавна се знаеше обаче, че през септември 2017 г. в Германия ще има парламентарни избори. Знаеше се, че освен роден град на Меркел Хамбург е град със социалдемокартически и леви традиции, където от 2011 г. кметува Олаф Шулц от СПД в съюз със Зелените. Знаеше се, че социалдемократът Зигмар Габриел е и ще си остане някакъв министър, че и вицеканцлер, колкото и голямата коалиция да не е приятна за нито един от членовете й. И най-накрая се знаеше, че управляващите леви ще изпаднат в трудното положение да се справят с множество предимно леви и анархолиберални протестиращи, които се изливат на подобни срещи, особено ако са из Западна Европа. В други региони антиглобализмът от глобален произход не е често явление вероятно поради недостатъчната наситеност с представители на дигитален пролетариат и хуманитарно студентство. Това е една сравнително добре живееща прослойка в големите градове, на която всяка смяна на програмите и офисите напомня, че тъй търсените днес "компетентности" съвсем скоро ще отидат на кино. А в живота ще започне нов филм, почти по сюжета на "Куле Вампе", докато в кината се показват все повече трансформъри и компютърно анимирани героично-сантиментални бози за миналото и бъдещето. Още с обявяването на Хамбург за домакин на G-20 тия представители на прогреса разкриха намеренията си и започнаха завидна организационна работа, чиято безкористност буди съмнения при инсценирани и случайни палежи, в блокирането на улици, трошенето на витрини и медийно внимание. При това никой не даде отговор на простия въпрос "Защо не протестират така яростно най-напред в страните си, а после - на международни форуми"? Е, не можеше да се пресметне, че тъкмо Габриел ще ги нарече "неонацисти", макар да не палеха синагоги и да не биеха евреи и комунисти, а предимно полицаи, но това е бонус към ония 5% отгоре, които Меркел и ХДС/ХСС ще получат на изборите през септември. Към тях може да се прибавят и тия проценти, които ще дойдат от решението за еднополовите бракове, горещо подкрепяно именно от СПД и Зелените. Казано накратко, срещата на G-20 в света се използва, за да се подготви предизборното отчуждение на двойката в голямата коалиция в Германия.
Дотолкова интересът към тая среща имаше вътрешни измерения, макар да бе прикрит с вълнения за общи споразумения и снимки. Те бяха тълкувани по начина, по който някога тънки познавачи на социализма гадаеха по подредбата на Политбюро на КПСС върху мавзолея на Ленин. Ако е до подобни тълкувания, червеното сако на "върховната канцлерка" Меркел до другаря Си Дзипин вляво разкрива интересни политически тенденции.
Тълкуването на жестове и снимки обаче стигна до неподозирани висини в срещата, която затъмни важността на сбирката G-20: ръкуването и разговорите между Путин и Тръмп (подредбата е по азбучен ред на лични и фамилни имена, а не заради някакви субективни предпочитания). Поради липса на информация за двучасовия разговор и няколкото мижави споразумения за зони в Сирия и евентуални по-нататъшни разговори за Украйна взаимното харесване и единодушие взе да се търси в жестове. Журналистическата херменевтиката роди нови образци в представянето на ръкостискането на Тръмп като скрит масонски жест, а насоченият показалец на Путин към американския президент се оприличи на характерния за шоубизнеса и мафията поздрав към съмишленици. Не че не са. В мисълта, че страните им стоят над другите 18 и всички останали по света, Путин и Тръмп са единни. Това убеждение се основава тъкмо на ролята на реално силния дори тогава, когато Русия се нарича Горна Волта с ракети, а САЩ - велика сила, избрала да я управлява шут. Затова тая по същество безрезултатна среща имаше познатия резултат: показа кой все пак определя "дневния ред на международната общност" от Втората световна война насам. А що се отнася до личното харесване, то не попречи САЩ да изпратят в Украйна за специален посланик анализатора от ЦРУ и близък до ястреба Маккейн Кърт Волкър, а Русия да заплаши, че все пак ще изгони 30 дипломати в отговор на подобно решение на администрацията на Обама. Дотолкова и в тая двойка отчуждението е разбираемо дори след куртоазните ръкостискания и продължаващите атаки срещу Тръмп, че бил избран с решаващата помощ на Русия. Прочее една типично фалшива новина според ентусиазираните за пореден път поляци, които преди срещите в Хамбург горещо уверяваха как са намерили в негово лице съюзник срещу Русия и Германия, а и бил избран всъщност с решителната подкрепа най-вече на полската диаспора в САЩ. Едно достойно признание, което внася необходимия според теорията за отчуждението хумор във всяка трагедия, както и надежда във всеки разпад.
Иначе е малко тъжно, когато човек се връща към София по магистрали в ремонт и строежи почти в стил "Ранен Трети райх" от Хамбург чак до родното място на Златан Дудов Димитровград/Цариброд, а след Калотина пътят си остава непипнат, макар тъкмо за магистрала да отчуждаваха някога ниви за по 0.10 лв. м/кв. Но и това е познато, родно и близко, ако и да сме съгласни по принцип с Хайне за хода на историята:
Цъфтяха някога у нас
най-прекрасните явления
на вярност и добри души;
а днес - отчаяни съмнения.
Х. Хайне, "Германия - зимна приказка", гл. ХХI
Общата валута се печата у Франкфурт.
Сичко друго е мижи да те лажем...