Има турска поговорка, която звучи елегантно на турски, но не е зле и на български: Сам си подострих кола и сам си го набих отзад. Не зная защо се сетих за нея, когато опитвах да следя дебата за продажбата на обработваема земя на чужденци. Всъщност това далеч не е първият случай в историята, когато хора от друга националност започват да изкупуват земи. И с риск да бъда обвинен в тенденциозност, ще проследя един от тези случаи.

Към средата на XIX в. в цяла Палестина живеят към 10 хил. евреи - 8 хил. от тях в Йерусалим, където евреите са мнозинство, и няколкостотин в северния религиозен център Сафед. Някъде от 70-те години на века у някои евреи се заражда мисълта, че не би било лошо да се завърнат не само към земята на дедите си, но и към техния начин на живот. Т.е. да отидат в Палестина. Тя бе част от Османската империя, където забрана за имиграция на евреи първоначално нямаше. Само че земята в библейската им прародина отдавна беше усвоена от живеещите там араби, а султанското правителство бе забранило да се продава земя на евреи. А и през 1881 г. Цариград, стреснат от наплива на руски евреи, забрани заселването им в Палестина. Навсякъде другаде в империята бе разрешено.

Само че както бе обичайно, забраната не се спазваше. През 1878 г. евреи закупуват за първи път голям парцел земя и основават селището Петах тиква - сега един от най-големите градове в Израел.

През 1882 г. пак за първи път финансистът барон Едмон дьо Ротшилд оказа не само финансова помощ за закупуване на земя, на която щяха да се отглеждат тютюн и черничеви буби, но даде пари и за почистване на маларийните блата, задача, с която местните араби не можеха да се справят. Пак той финансира и изкопаването на дълбоки кладенци и заплатите на специалисти по отглеждане на лозя - култура, която обещаваше да е печеливша. Изпрати и египетски работници. Те засадиха евкалиптови гори, които постепенно пресушиха почвата и позволиха засаждането на земеделски култури. Между 1882 и 1903 г. в Палестина пристигнаха 25 хил. евреи. Самият Ротшилд закупи на свое име земи, на които работеха евреи.

Земя закупуваха и евреи, които бяха британски поданици - според турското законодателство това бе разрешено.

Поточето заселници до този момент бе съвсем слабо. Положението се промени след създаването през 1896 г. на световната ционистка организация. Водачът и идеологът й Теодор Херцл издаде същата година книгата си "Еврейската държава", в която настояваше, че евреите трябва да се върнат в Палестина. В нея особено внимание обръща на закупуването на земя. Закупуване, както пише историкът Мартин Гилбърт - късче по късче, ферма след ферма, селище след селище. На следващата година на първия конгрес на организацията в Базел бе поставена задачата: "Да поощрява систематичното заселване на Палестина с еврейски земеделци, земеделски работници...".

Самият Херцл замина за Истанбул да преговаря със султана за свободно заселване на евреите в Палестина. Особен успех не постигна, но в София бе посрещнат тържествено като месия. На гарата се стече голямо множество посрещачи - сефаради и ашкенази, които викаха "Догодина в Йерусалим". Еврейските търговци дори бяха затворили магазините си. Не липсваха и българи, любопитни да видят "еврейския цар". На връщане от турската столица Херцл пак спря в българската столица и говори в синагогата. Казват, че в началото на речта си се почудил как да говори на тълпата, без да обръща гръб към Ковчега, когато един от присъстващите извикал: "Ти можеш да загърбиш Ковчега, ти си по-свят от Тора".

През 1899 г. бе основана банка, наречена Еврейски колониален тръст, със задача "да лансира, развива... колонизационни проекти". На Петия конгрес на ционистите през 1901 г. бе създаден специален фонд "за закупуване на земя в Палестина и Сирия". Три години след основаването му бе закупена първата земя - в днешна Галилея.

Но най-успешен се оказа Еврейският национален фонд. Близо милион сини кутии за събиране на доброволни помощи бяха разпространени из всички земи, в които живееха евреи. На земите, закупени със средства, отпуснати от него, бяха основани първите кибуци. Срещу старинното арабско селище Яфо на брега на Средиземно море бе закупена от турците земя, на която бе основан Тел Авив.

През 1918 г. за 6500 британски лири (сега са равни на около 900 хил. лири) бе купено огромното имение на един британски поданик. По-късно тук възниква Йерусалимският университет. Сред евреите, дошли тогава, бе и един от основателите на скулптурното изкуство у нас Борис Шац, който създаде и първото художествено училище в Йерусалим.

На Парижката мирна конференция Великобритания получи Палестина, като подмандатна територия. Започнаха сложните взаимоотношения на евреите с англичаните, които бяха загрижени и от настроенията на арабите. Тук няма да ги проследяваме. Важното е, че в периода между двете световни войни, къде законно, къде незаконно, еврейските организации продължаваха да закупуват земя. Продаваха им я арабски земевладелци, които виждаха изгода да получат веднага една кръгла сума, вместо години наред да полагат усилия за постигане на мизерни резултати. Продаваха я фелахите, които не можеха да изкарат прехраната си от засолената земя, нямаха ресурс да въведат модерно земеползване и предпочитаха да получат някакви пари, с които да потърсят по-изгодно препитание. През 20-те години с даренията на иракски евреин, заемащ министерски пост в правителството в Багдад, бе закупена почти цялата долина Джезриил, която стана мост между еврейските поселища в северна Палестина.

Тук бяха и владенията на арабско семейство от Бейрут, което бе купило земята си за 20 хил. лири. Между 1912 и 1925 г. семейството продаде своите 320 хил. дка на Американската ционистическа общност за почти 750 хил. лири (към 108 млн. сега). След като закупиха земята, новите собственици изгониха фелахите, които десетилетия се бяха трудили за отсъстващите собственици. Някои получиха компенсация, други - не. Някои отказаха да се подчинят, но британската полиция застана на страната на новите притежатели и изгони арабите, които потърсиха убежище в коптори в покрайнините на арабските градове.

През 20-те г. започват да закупуват земя, която би трябвало да свърже Йерусалим с неговото еврейско мнозинство с еврейските селища по брега на Средиземно море. Като цяло 53% от земята беше закупена от едри земевладелци от различни държави, 25 % от богати палестинци и към 10% от фелахи. В навечерието на обявяването на държавата Израел към 1000 кв. км обработваема земя бяха собственост на големи ционистически организации, без да броим другите по-дребни владелци, които бяха закупили още 1000 кв. км.

Арабските водачи виждаха опасността и настояваха британското правителство да забрани продажбата на земя на евреите, което между другото говореше ясно, че те самите не успяваха да контролират сънародниците си да не продават земята си. Само че те твърдяха, че земята, закупена от евреите, била плодородна, докато в доклад за Лондон се посочваше, че там, където сега растели портокалови горички, преди имало само пясъчни дюни или блата.

През 1937 г. в официален доклад на британското правителство за първи път се издигна идеята за създаване на две зони - еврейска и арабска. Еврейската трябваше да обхване по-голямата част от областта, в която се намираха еврейските поземлени владения. Същевременно рязко се ограничаваше правото на евреите да закупуват земя. В крайна сметка през 1947 г. Общото събрание на ООН взе решение за създаването на еврейска държава. Един от мотивите бе, че не малка част от земята, в територията, предвидена за нея, бе вече закупена от евреите и обработвана от тях.

Мисълта ми е, че когато обсъждаме европейските директиви, не бива да забравяме, че европейските народи имат различно минало, светогледът им е оформян при различни условия, страховете и надеждите им са различни. Предполагам, че подобно предложение в Норвегия, където не се страхуват от шведска експанзия, няма да предизвика никакъв обществен дебат. Но ми е интересно как ще реагират поляците на предложение руснаци свободно да закупуват земя у тях. Или литовците, или латвийците и естонците с техните 25% руско население. И дали нашите управници са сверили часовника си с тях.