Ако признак за интелектуалното развитие на един народ са безпощадният самоанализ и терзание, то ние сме интелектуално развит народ. Не спира болезненото ровичкане на психологическия ни комплекс за малоценност с всичките му съставки - тюрки ли сме (опазил Господ!) или не; европейци ли сме или не; балканци ли сме или не; самостоятелни ли сме или не. Какво ли не е било оспорвано, охулвано и оплюто от по-близкото или по-далечното ни минало?

Националноосвободителното движение - дело на голтаци и нехранимайковци; Освобождението - злокобен план на руския царизъм; следосвобожденското ни развитие - господство на цървула и фанфаронщината на примитивната буржоазия; монархията - продала интересите на България на чужди сили; социализмът - довел до икономически крах. Като че Съединението от 1885 г. си остава едно от малкото безспорни дела.

И досега то шества победоносно по страниците на учебниците като дело, лишено от съмнения, дело без опоненти. "Да живей, Съединението!" - викът, надаван на Джумаята в Пловдив, си остава символ на чист и ненакърнен от никакви съображения патриотизъм. Една от причините навярно е, че Съединението даде на българите това, от което толкова се нуждаеха - самочувствие. "Живеем във велики времена - се вайкаше Вазов, - а ние остахме пигмеи". И това за хора, които положиха темелите на съвременна България. Разделението й на Берлинския конгрес носеше белезите на библейска трагедия. Поне в съзнанието на съвременниците. Възземаща се България бе разпарчетосана от великите държави. Никой не се интересуваше от полета на народа й. Никой не бе проявил и най-малкото любопитство към неговите интереси и желания. Не че самите българи бяха сторили нещо, за да бъдат чути.

Та затова Съединението, дошло само седем години след катастрофата в Берлин,



играеше ролята на справедливото възмездие



така, както си му бе ред още в древногръцката драма, или за да сме по-близо до възрожденците, в "Многострадална Геновева" - след мъка и катарзис порокът - т.е. великите сили, бе наказан, добродетелта - т.е. българите - възнаградена.

Българската държава, българите, отчаяно се нуждаеха от самочувствие. Късно бяха излезли на европейската сцена, малцина ги забелязваха. Ако ги забележеха, то нерядко беше с ирония или снизхождение. Съединението и последвалата война със Сърбия им дадоха тъй нужната увереност в собствените сили. "Знам ви аз сърбите - зъбеше се десетина години по-късно Бай Ганьо, заслепен от патриотична гордост, - всички сте българи, ама се сърбеете".

Съединението бе идея, която минаваше за безспорна от лятото на 1878 г. насетне. Безспорна, но като теория. Властниците, които най-добре познаваха съотношението на силите, а то определено не бе в българска полза, се колебаеха да се захванат с нея на практика. Плахи бяха стъпките към осъществяването й в Княжеството. Не бе случайно колебанието на Петко Каравелов да признае стореното в Пловдив. Добре знаеше каква ще е цената на провала. В самата Източна Румелия пък тези, които я прокламираха в опозиция, я загърбиха, когато поеха властта. Народът... Та нали казваме, че Съединението бе общонародно дело. И така си беше.

Но кой е народът? Бай Захари Стоянов? Хъшовете на Чардафон, които пееха патриотични песни и пиеха руйно вино? Младежите от училището в Панагюрище, които развяха националния трицвет? Какво пречеше Румелия на народа? Захари бичуваше зетьо-шуро-баджанащината в областта. Че да не бе по-малка тя в Княжеството? Данъците били високи. Че да не бяха по-ниски в Княжеството? Заплатите на чиновниците били непомерни. Да се настаниш зад бюро бе мечта на мнозина и в Княжеството. Какво оставаше? Дълбоко в себе си народът едва ли не инстинктивно търсеше единството си, чувството му на справедливост бе накърнено. Вярно, че се нуждаеше от подбутване, от стимул, от водачи, които говорят езика му. И Захари Стоянов му ги даде.

В кроежите народът участваше в тайните комитети. Те дадоха легитимност на движението. Но не те направиха Съединението. Народът бе излязъл, нарамил остарели пушки в четите, тръгнали към Пловдив, той излезе по мегданите, той френетично ликуваше, аплодираше Данаил Николаев и хулеше Гаврил Кръстевич. Но Съединението бе направено от войската. Тя го прокламира, тя го осъществи, тя щеше да го защити. На практика делото беше преврат.



Преврат, който не срещна съпротива,



а само одобрение.

Съединението с неговата ясно очертана последователност от причинно-следствени връзки - автономия на провинция със смесено население, утвърждаване на българския елемент в културно, в икономическо и в политическо отношение, назначаване на пробългарски губернатор с небългарски произход, назначаване на български губернатор; провъзгласяване на съединение с подкрепа от България; защита на Съединението от Княжеството - вкорави мисленето на българските държавници през следващите три десетилетия, вкара го в дълбоки коловози. Националните задачи виждаха през призмата на успеха в Пловдив. А в историята повторението е екзотично цвете. Съседите на България, въоръжени с опита на Съединението, никога не поискаха и за момент да допуснат мисълта за автономия на Македония. Само българите стояха зад нея. Само българите загубиха от нея.

Казваме, че Съединението било самостоятелно българско дело, извършено без знанието на великите сили и дори при противодействието им. Вярно е, но както повечето съждения за историческото развитие - не е напълно вярно. Успехът на Съединението бе предрешен в немалка степен от Съюза на тримата императори - германския, австрийския и руския. Те контролираха Централна Европа и бяха решили, че могат и да го допуснат срещу определена цена.



Цената беше Македония



Тя трябваше да мирува. И тя мируваше. Пък и Великобритания, държавата, която седем години по-рано бе направила най-много, за да осъди българите на вечен иредентизъм, сега се намеси в тяхна полза. Не заради черните им очи, разбира се. Британските политици бяха примамени от галещата въображението им перспектива да пъхнат прът в колелата на руските амбиции на Балканите.

Но легендата за осъществяването на Съединението "пряко волята на великите сили" като че подхрани у нашите политици убеждението, че можем да надхитрим големите държави, че можем да действаме и сами, че ако проявим достатъчна упоритост, можем да постигнем целите си и без да се съобразяваме с интересите на околните. Затова чак до Първата световна война България се пазеше като дявол от тамян от обвързване със създаващите се военно-политически блокове (не че те изгаряха от желание да я видят до себе си - прекалено големи бяха амбициите й и прекалено много проблеми можеше да създаде).

Начинът, по който бе осъществено Съединението, вдъхна самочувствие на българския народ като цяло, но и на българските военни в частност. Охрабрени от успеха си и



изпълнени с недоверие към партийните водачи,



те набраха кураж и година по-късно се намесиха решително в политиката. Така сложиха основата на дългата и недотам славна политика на "силната ръка", от която България не видя добро в миналото и към която и сега някои, изпаднали в отчаяние от мръсотията на ежедневието, ни призовават.

Съединението сега ни изглежда светкавично осъществено, но години трябваха, за да се обединят Княжеството и Източна Румелия в истинска хомогенна сплав.

Трудно го приеха младите амбициозни политици от Народната партия в Пловдив. В името на народното единство бяха отстранени от властта, към която вече навикваха, а делото, на което бяха посветили години от живота си, се превръщаше в бележка под линия към общата история на България. На някои им трябваха години да се примирят. Че в някои от документите им от 1886 г. се говореше за "заробването" на Южна България.

Не бе лесно и възсъздаването на единна икономическа структура. Болезнено приемаха пловдивчани "изхода" на свои съграждани към столицата София, където възможностите за кариера бяха по-добри. Болезнено чувстваха изпадането на Пловдив като втори град в страната, град, който оставаше извън "голямата политика", вършена по жълтите плочки на "Царя".

Тези, които подбутнаха процесите, довели до Съединението - Захари Стоянов, Чардафон, Иван Андонов, - не бяха хората, които извлякоха лична полза от него. Други се наредиха преди тях на софрата за по-голямо парче баница. За тях остана



удовлетворението да са били полезни на народа



си. В това, виж, има известна повторяемост. Поне имената им се споменават. И не бива да бъдат забравяни. Защото редки са безкористието и искреният патриотизъм.

Съединението било порив, казват. А защо трябва да маскариш политическия си противник - "и аз съм българин", мълви Кръстевич, съпровождан за глума от Недялка Шилева - нетърпимо унижение за едно патриархално общество.

Симеон Радев обвиняваше Захари Стоянов в страшливост. Но ресенлията получил великолепно образование в Цариград и на Запад, не се бе крил с месеци в тъмна стаичка след погрома на Старозагорското въстание, не бе скитал отчаян и обезверен из горите след погрома на Априлското, не му се бе падало да търка пода на килиите в Пловдивския затвор, не му се бе налагало да се прави на шут, та да не намаже въжето. Не нему се пада правото да съди смелостта на автора на "Записките", на редактора на "Борба" и председател на БТЦРК.



(Препечатваме текста на проф.Илчев, публикуван в "Сега" през 2003 г.)