Боби Соло (Борислав Серафимов Солаков) дойде при мен с поздрави от прочутия адвокат Петър Корнажев. Поздравът трябваше да послужи като препоръка, макар с Корнажев по това време още да не се познавахме. Беше корифей в наказателните дела, пишеше в списания, издаваше книги, търсеше моралния и социалния разрез на престъпния живот. Четях го с удоволствие, а и той изглежда четеше моите "частни случаи", защото общи познати понякога ми резюмираха негови коментари - веднъж ласкави, друг път хапливи. Имаше някаква симпатия между нас, която се запази и по-късно, когато той вече бе в политиката, отначало депутат, а после и министър. Проблемът на Боби не беше от калибър като за Корнажев, но юристът имаше набито око и бе решил, че това ще ме заинтригува и може би така на обществото ще се даде знак, че нещо скрибуца в движението към светлото бъдеще. Това беше разпространено тогава - адвокати, прокурори, съдии, като не намираха юридическо разрешение на важни според тях случаи, търсеха литературно - сами вземаха перото или привличаха писатели и журналисти.



Историята на Боби Соло не беше толкова драматична,



че да се отлее в "частен случай". Имаше нещо друго в нея: държавата си практикува своя мъдрост и своя правда, а малкият човек - своя. И двамата са прави, а полза никаква. Този Боби бе завършил лесотехническия институт, но за годините на следването установил, че професията не го влече, а го тегли към общественото хранене и туризма. Това изглежда сложно, но ще го опростим: страстно искал да стане барман. Баровете в онези години бяха преброени и под особен надзор, но той бе се пробвал преди това като ресторантски певец и освен прякора му бяха останали полезни познанства. Постъпвал отначало като сервитьор с перспектива да израсте, няколко пъти наистина израствал, получавал бар, утвърждавал се, но после неизбежно го уволнявали. Подвизавал се обикновено по морето, всички вече го познавали, но уволненията му създали лошо име: не било ясно защо го изхвърлят, всички мислели, че бърка в чекмеджето.

Истината била друга. В държавата тогава имало забрана висшисти да заемат длъжности, за които не се иска такова образование. Пиша "имало", защото аз тази забрана (закон ли, заповед ли, разпореждане ли някакво) с очите си не съм я виждал. Не бе я виждал и Боби, но я бе изпитвал на гърба си. Всеки път, като "вземал" бар, като го разработвал по свой тертип, документите му стигали до някой най-висок кадровик и дипломата му от вуза лъсвала, проклетата. (Тогава на гимназиалните ни дипломи в университета поставяха печат "не е последно" и повече не можеше да я представяш никъде, където кандидатстваш за каквото и да било. Изискваха ти "последната". Много хитро...)

В "Балкантурист" и в общественото хранене висшистите бракониерствали най-често като бармани, келнери или закупчици. А Боби вече го знаели и като рецидивист. Та дори не трябвало и да му разясняват защо го напъждат. Знаел добре: държавата не е трошила пари да го учи, за да сипва водки и да мие чаши. Но пред очите му всяка вечер минавали граждани, за чиито дела тя усърдно си затваряла очите, а него го държала на прицел, не го изпускала от поглед. (Сега си спомням, имаше тогава всякакви вратички за хора без дипломи. Признаваха им правоспособност на висшисти на всякакво ниво, та чак до министър. Има го и днес, но не ги знаем. Калинки. Забелязваме ги само ако се развихрят по телевизията. Но това е друг проблем.)



Това Боби накрая го взел твърде лично,



стигнал чак до драматичен размисъл за правата на човека, което въобще не беше популярно тогава. Имал нужда от тълкувания и подкрепа. Отишъл при Хайтов, той закриляше и подпомагаше онеправдани хора. Но Хайтов самият беше дезертьор от лесовъдното поприще и преценил, че е неудобно да се меси. От Корнажев и от мене също не получи помощ. Решил да потърси път към американските барове. Избягал през Италия малко преди 89-а.

Най-високото ниво, което достигнал в хранителния бизнес в Америка, било мияч на чинии. И никаква кариера. Просто, страна на строго охранявани барове. Разпореждали се всевъзможни мафии, нямал енергия и хитрина за пробив. Проклятието на дипломата му отпаднало, просто нямало на какво да му пречи. И когато загубил надеждите и амбициите си, писал в България да му я легализират и изпратят. Изкарал години за пенсия в различни национални паркове на САЩ. Пенсията си харчи в България.

И сега двамата с Боби пием кафе. Довел е две внучки на басейна и дъвче една празна лула в процес на отказване на тютюна. Разказва ми за лесове, за водопади, за зверове, които умират от старост. Това не го вярвам, чак такава старост при дивите животни няма. Дава ми да разбера, че той е авторитетът, отнема ми думата. Професионалист.

Не e сигурен дали е доволен или разочарован от живота си тук. Смесени чувства. Опитвам се да им помогна - на чувствата. Знае ли, че онази забрана за висшистите да работят извън специалността вече е отменена? Не знаел Боби. И пита - ама наистина ли? Наистина, казвам. Самият министър-председател посъветва безработните висшисти да се насочат към овчарлъка: много свободни места и добри заплати. И правилно, дали ще станат овчари, или ще идат в чужбина, за народа е все едно. Или поне за премиера. За него да има как всички да станат калинки, че най-едрите да не бият на очи. А пренасочването на висшистите към емиграция (вътрешна и външна) страхотно опростява това...

Боби пребледнява. Не му се вярва. Лулата изпуква между зъбите му. После се овладява. Какъв подлец е този свят - казва, - това бе желанието на живота ми, а той да го изпълни зад гърба ми...

А иначе пихме с Боби кафе, правихме си компания. Горчивата чаша всеки си я пие сам...