Има един разказ на известния руски писател Евгений Попов, в който героят му - мъж на години, чака красива актриса, за да й разкаже за съветското време. На актрисата, понеже ще се снима в сериал за 60-те години на миналия век, й е нужна консултация от първа ръка. Консултантът, разбира се, ще консултира срещу хонорар. И хем му е драго от срещата с младата хубавица, хем - че ще притури нещо към малката пенсия.

Пристига звездата със закъснение - бляскава и ослепителна, за да почне проучването как е било тогаз наистина. Щото сега, от една страна, твърдят: "тоталитаризъм", "репресии", а от друга: "при доктора беше без пари", и "всеки имаше работа и дом"... Красавицата започва разговора с героя на Попов - въпросния мъдър литератор Гдов, проблясва дори симпатия един към друг...Обаче не щеш ли, героят - дали от вълнение, дали от лошо храносмилане, изведнъж...



оглушително пръдва



Така се случва. Конфуз. Разказа няма да преразказвам - той е дълъг. Само ще вметна, че хубавицата реагира на шумното газоотделяне на героя с разбиране. Самият разказ се нарича "Революция".

Защо "Революция" ли? Защото в разказа старият литератор Гдов размишлява за 1917-та година - отде дойде, защо стана, как се промени всичко и какъв такъв е тоя наш живот, който мина между беди и превратности, а докато се усетим - изтекъл. Та Гдов - зад който се провижда и Попов, мисли:

"...баламосва тоя американски другар на Ленин и Троцки - Джон Рид, в своята книга за ония само "десет дни, които разтърсиха света"*, лъже като лъжлив циганин. Съзнателно лъже или поради глупост лъже, остава въпрос неясен; истината, както става най-често, сигурно е по средата...И светът още се разтърсва, хем все по-силно, от извършеното в Русия на 25 октомври (7 ноември) 1917 година от овълчилия се дворянин Ленин и дружината му, съставена в голямата си част от градски нехранимайковци. Като жителя на Херсонска губерния Лев Троцки. Като грузинския бандит Коба Джугашвили..."

Така пише Попов, той



е писател ироничен и дори саркастичен



Открит и привлечен в голямата литература е от Василий Шукшин. Попов - един от авторите на прочутия самиздатски алманах "Метропол" - отпечатан през 1979 г. в 12 екземпляра, е вътре заедно с имена като Юз Алешковски, Владимир Висоцки, Андрей Битов, Белла Ахмадулина и др. Попов поизпатил от участието си - спрели да го печатат задълго, потънал в сиромашия. Разбира се, не изпатил колкото други по-рано - Манделщам или Гумильов например, които платиха липсата на възторг към съветската власт с цензура над дишането си, не над публикациите си.

Най-интересното от всичко е, че Попов пати и сега. Днес Евгений Попов е председател на руския ПЕН център. И го питам за разказа "Революция" - абе, защо така пръдва накрая героят? Що така срамотно? Това какво е - отношение на обикновения човек към великите политически събития на столетието ли? Намек за човешката уязвимост, дори за човешката жалкост пред патоса на идеологическата фикция? Или е просто човешка случайност - изпуснал се човекът не не място, и толкоз, случва се...

Попов разказва, че украинските ПЕН люде и някои руски, които не са написали през живота си нищо, но искат политически дивиденти, сега го ругаят, защото той и руският ПЕН не били достатъчно срещу руската действителност. Защо да сме против - това си е наше - казва той. От една страна, ни натиска властта, защото мисли, че сме неправителствена, разбирай антиправителствена, организация, а от друга - тези графомани и неокомсомолци, но с обратен политически знак, които искат да сме политическа маша на неясно какви сили - обяснява. - А смятаме, че писателят трябва да пише и да се изказва спокойно, не да служи под натиск. После помисля и добавя:



"Героят пръдва без да иска!"



Защото абсурдът е необхватен. Аз пък разсъждавам, че на мумифицираната революция й е дошло времето да слезе от мрамори и паметници и да мине през клоунадата на естетиката като през шарени четки. Както се минава през мивка за коли. Забележителен работник на тази мивка е остроумният сибирски писател Попов.

Но и като мине през тази мивка, то няма да е последният облик на революцията. Хеле на Великата октомврийска. Тя не е начало, не е и край - тя е етап в апокалиптичните абсурди на човешкото. От тези етапи, които ужасяват очевидците си, преди да послужат за патос, монументално строителство или страшилка на разни историци, идеолози и скулптори.

Нямаше да има революция, ако не бе имало Първа световна война - промърморвам. - Тази война толкова изуми човечеството с милионите, подкарани от царе, императори и премиери на скотобойна, че изумлението прозвуча като гигантска пръдня. С мирис на хлор, фосген и иприт, впрочем. И от там така - и днес, и по-нататък.