Никой не се изненада, че над 90% от кюрдите в Северен Ирак подкрепиха исканията за независимост на региона на референдум, който не беше признат от властите в Багдад, съседните страни и САЩ. Правителството на Ирак още преди това заяви, че няма да води преговори с Иракски Кюрдистан по този въпрос, заяви премиерът Хайдер ал Абади. Президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани заяви от своя страна, че референдумът не е обвързващ и целта му е да даде на неговото правителство мандат да преговаря с Багдад и съседните страни по кюрдския въпрос. Той за пореден път каза, че засега не смята да обявява независимост на своя регион. По същото време иракската армия информира, че е започнала "големи маневри" съвместно с турските военни по общата граница. По-рано Багдад дори нареди изпращане на войски в Киркук и други спорни райони в името на сигурността на гражданите, а депутат от иракския парламент предупреди, че Кюрдистан може да се превърне във втори Израел, предизвиквайки редица войни от самата си поява. Шиитските милиции Хашд аш Шааби вече изразиха готовност да се сражават, за да "защитят гражданите на Киркук и спорните райони, окупирани от гангстери, които не се съобразяват със заповедите на главнокомандващия".

Кюрдският автономен район е в състава на Ирак, скрепен е юридически в конституцията на страната. Кюрдите са народ, който наброява между 25 и 35 милиона души. Те нямат държава и са разделени в няколко държави - Ирак, Иран, Турция и Сирия. Кюрдите са предимно мюсюлмани сунити, с немюсюлмански малцинства като язидите и политически формации, повечето светски. Земите, на които живеят, обхващат почти половин милион квадратни километра. Най-много от тях живеят в Турция (12-15 милиона, около 20% от населението), следвана от Иран (около 6 милиона, по-малко от 10%), Ирак (5 до 6 милиона, или 15 до 20%) и Сирия (над 2 милиона, около 15%). Успели са да запазят диалектите си, традициите и предимно клановата система на живот. Отдавна водят борба да бъдат независими. Разпадането на Османската империя в края на Първата световна война проправя пътя за създаването на кюрдска държава, предвидена в Договора от Севър през 1920 г. Тя трябваше да се намира в Източния Анадол и провинция Мосул. Но след победата на Мустафа Кемал Ататюрк в турската гражданска война и тази с Гърция съюзниците променят решението си и през 1923 г. Договорът от Лозана дава доминираща роля на Турция, Иран, Великобритания (за Ирак) и Франция (за Сирия) относно кюрдското население.

Швейцарският историк проф. Ханс-Лукас Кизер пише в "Нойе цюрхер цайтунг", че кюрдите са направили грешка, когато след Първата световна война са застанали на страната на Ататюрк, който им е обещавал правото на самоопределение, за да ги откъсне от благоприятния за тях Севърски договор. Но след войната в Мала Азия (1919 - 1922) кемалистите създават единна държава, която поставя различните идентичности под похлупака на турския национализъм. Проф. Кизер отбелязва още, че почти постоянното извънредно положение в младата турска република е накарало цели поколения кюрди да гледат на новата държава като на враждебна сила.



Има историческо основание и логика



Ревизионисткият договор от Лозана (1923 г.), който отменя Севърския договор, вече изобщо не споменава кюрдите. Тъкмо този договор обаче и до днес до голяма степен определя постосманската география. Швейцарският историк твърди обаче, че този договор стои на глинени крака и че последното развитие в Близкия изток ясно показва, че разумът би трябвало да наложи една грижлива, частична ревизия на Договора от Лозана. Нещо повече, той твърди, че предвиденият референдум за независимост на кюрдите от Северен Ирак има своята историческа логика и основание. Още при сключването на въпросния договор ръководителят на британската делегация в Лозана лорд Кързън заявява, че решението за малцинствата е "крайно лошо и злобно, за което светът ще бъде тежко наказан през идните сто години". И наистина, договорът от Лозана оставя малцинствата в региона в ръцете на враждебни спрямо тях държави и се базира на фаталното политическо деление на мюсюлмани, християни и евреи, пише проф. Кизер. Германската телевизия NTV припомня в свой репортаж, че съдбата на кюрдите остава забравена от света чак до 1992 г., когато те се възползват от благоприятния исторически момент и решават сами да поемат инициативата. По време на иракската война, когато е създадена зона, забранена за полети, кюрдите окупират северните части на страната и си създават собствен парламент, както и полиция и въоръжени сили, избират си президент. "Дошло е време за нашата независимост, даже и целият свят да е срещу нас", казва в репортажа кюрд в Ербил.

Твърдейки, че искат да създадат единен Кюрдистан,



кюрдите се възприемат като заплаха



за териториалната цялост на страните, в които живеят. В Турция конфликтът между правителството и Кюрдската работническа партия (ПКК) е отнел живота на над 40 000 души от 1984 г. до днес. В Иран има епизодични сблъсъци между силите за сигурност и кюрдски бунтовници. В Ирак преследваните по времето на диктатурата на Саддам Хюсеин кюрди въстават през 1991 г. след поражението на Багдад в Кувейт и установяват фактическа автономия, легализирана от иракската конституция от 2005 г. В Сирия кюрдите търпят десетилетия маргинализация от режима. Те се възползваха от хаоса, създаден от гражданската война от 2011 г., и създадоха автономна администрация в северните региони. Кюрдите всъщност никога не са живели под централизирана власт, което води до разделение и безброй партии и фракции, разделени между четирите страни. Тези движения често са антагонистични, в зависимост най-вече от съюзите, сключени със съседните им режими. В Ирак двете основни кюрдски партии дори воюват помежду си с цената на над хиляди убити между 1994 и 1998 г. След години - през 2003 г.- се помиряват.

В Сирия кюрдските сили доминират в Сирийския съюз на демократичните сили (СДС), който се бори с групировката "Ислямска държава" (ИД) с подкрепата на ръководена от САЩ коалиция. През миналия ноември този съюз започна битката за изгонване на джихадистите от основната им крепост Рака, като вече почти са овладели целия град. Те дори настъпват успешно в провинция Дейр ез Зор, където армията на Башар Асад също печели битката с ИД и вече се усеща напрежение между Дамаск и СДС. Кюрдите всъщност постигнаха една от първите най-важни победи срещу ислямистите в град Кобане през 2015 г., след което групировката започна да отстъпва почти по всички фронтове. В тази битка се видя, че пред общия враг различните кюрдски фракции са готови на обединение, след като в сраженията участваха и отряди на иракските кюрди. Тази изключителна важна победа бе постигната с цената на хиляди жертви и големи разрушения. В Ирак кюрдските бойци от пешмергата също взимат активно участие в борбата срещу джихадистите.

Все още международната общност явно не е готова да приеме кюрдската независимост, най-вече заради неспиращите граждански войни в Ирак и Сирия. Американците се опасяват, че евентуална независимост за кюрдите би могла да отвлече вниманието на кюрдските бойци пешмерга от войната срещу ИД. ООН също искат да избегнат конфликти около евентуалното прокарване на нови граници в този взривоопасен регион. Най-силни са обаче протестите на съседните държави Турция и Иран. Анкара и Техеран се опасяват, че независим Кюрдистан би могъл да възпламени сепаратистките тенденции сред техните кюрди. "Ердоганова Турция воюва най-остро срещу кюрдския референдум", отбелязва швейцарският историк проф. Хан-Лукас Кизер. "След като референдумът показа огромното одобрение за кюрдската независимост в Северен Ирак, това неизбежно ще засили претенциите за регионално самоопределение и в останалите смесени кюрдски области", заключава историкът.

(По материали на чужди медии)