Навремето гласуването с чужди карти беше една от особеностите на българския парламент, която много дразнеше хората. Какви ли не решения и наказания се измислиха, редица председатели се оплакваха или се хвалеха, че най-сетне са намерили изход. От години почти не говорим за това. Остава въпросът: дали депутатският корпус най-сетне се е дисциплинирал, или вече няма какво толкова да се гласува с чужда или своя карта.

Няколко състава на Народното събрание бяха критикувани, че са се превърнали в гумен печат за решенията на мнозинството и неговия лидер, че само узаконяват намерения, хрумнали другаде. Теорията за гумения печат също поизбледня. Може би, защото няма какво толкова да се подпечатва с него. Закони малко, държавното управление все повече се концентрира в ръцете на Министерския съвет, а оперативните решения текат през общините.



Вървим напред и се развиваме най-вече с постановления



Баталиите между управляващи и опозиция в парламента винаги са нервирали по-чувствителната част от публиката. Наричаха ги театър, оспорваха острия им тон, сърдеха се на празната зала в часовете за парламентарен контрол. Без баталии не можем да минем и днес. Но къде отидоха кулминационните им моменти - вотовете на недоверие? Все по-рядко прибягват до тях, защото лесно се обръщат в пиар на властта и сплотяват редиците на мнозинството. А самите спорове обезкуражават желаещите да ги проследят. Предната линия държат все по-нелепи участници, чийто актьорски талант не надвишава морала им. Обществото би спечелило, ако Марешки открие за тях промоционална аптека. Пък и темите на конфликта - защо взривихте църквата "Света Неделя" или защо избихте интелигенцията - имат все по-далечно отношение към проблемите на хората.

Общо взето - уж всичко си е същото, но по-тъжно отпреди.

Сблъсъкът между управляващи и опозиция в 44-ото народно събрание е ожесточен и изпълнен с всекидневна динамика. Същевременно пространствата, които заема, са по-скоро нестандартни. Най-често научаваме за конфронтационните сюжети от брифинги и контрабрифинги в кулоарите на парламента. Едните излизат в единия ъгъл и казват какво мислят за другите, другите не им остават длъжни и след час се настаняват в другия ъгъл, за да споделят лошото си мнение за първите.



Играчите атакуват и се отбраняват,



но не толкова в пленарната зала (тя често е резервирана за самодейните спектакли на ония, по-странните) и не навън, на открито, сред гражданите (където можеш пряко да поемеш защитата на техните права и интереси). Народното представителство по някакви свои си причини сякаш е убедено, че в залата не е място за експертно говорене, за данни, цифри, таблици и алинеи, а при хората и техните проблеми политиците няма какво да търсят, за да не "политизират" исканията им, да не "яхват" протестите им и да не "обяздват" недоволството им. Така цялата парламентарна политика рискува да се затвори в ъгълчетата на кулоарите.

При ГЕРБ общо взето е разбираемо. Не само защото лидерът им още преди години бе нарекъл депутатите "безделници" и те се стараят да не го разочароват в преценките му, но и защото колкото по-малко закони минават, толкова по-малко интереси ще бъдат събудени и толкова повече стабилност ще има - за да си работят правителството и общините във вече известните на всички форми. А щом вече не знаем на кого изобщо е парламентарната им група - на Борисов или на Цветанов - е по-добре тя да не бъде питана. Абсурдът с неприетата оставка на Делян Добрев освен всичко разкрива и реалното значение на тази позиция. Депутатството става не представителство и участие в съвместно правене на политика, а привилегирован статус, който дава входен билет за политически и бизнес мрежи. Амбицията на част от депутатското войнство не е толкова да ползва самия парламент, колкото достъпа, който той осигурява до кръгове и ресурси, където иначе не биха ги признали. В умален мащаб, това е нещо като



"член на световното правителство в сянка"



Не ти трябва самото световно правителство (пък и то, както би рекъл Сталин, колко дивизии има), нужна ти е властта, авторитетът, позициите, отворените врати, произтичащи от визитката. Защото ако групите започнат да действат като парламентарни групи, те ще се скарат и изпобият всяка вътре в себе си. Ако БСП натисне прекомерно ГЕРБ, ще ги консолидира и ще спре процесите на вътрешно разслоение и развала. Не, в някои отношения групите изглеждат като колективен приносител на препоръчителни писма за бизнес или местна политика.

Парламентарният живот може отново да стане реален, жив, истински при два варианта. Първо, ако Народното събрание се превърне в законодателен мотор на промени. Има как - последната гражданска инициатива за данъчна реформа е едно възможно начало. И второ, ако ясно се види, че има ориентация към разпускане на парламента и курс към предсрочни избори. Не на думи и декларации, а в реални действия. Все още обаче нито едно от двете не е налице. В първия парламент, в който има партия "Воля", партиите имат по-малко воля от всякога.

При всичката ни ирония към народното представителство, свитата ни и изсушена демокрация може да се задържи или укрепне само от там, през парламентарната политика. Друг път не е измислен, пък и обратно авторитарните тенденции винаги първо са смазвали парламентарния процес. Само че мнозинството от българския парламентарен елит се бори, в добрия случай, за рейтинг, а не за демокрация, и знае, че собствената му институция е много зле в това отношение, поради което си търси рейтинга по други пътища, извън демокрацията.