Някъде в написаното слово непрекъснато откриваме ръководни знаци за живота. Почти всичко, с което ще се сблъскаме и с което ще се борим като слепци, вече се е случвало, разиграло се е, приключило е, ако ни се предлага като на начинаещи, е само заради това, че не сме отгърнали страниците, където са и резултатите, и поуките от подобни случки. Можем да си въобразяваме, че ако познавахме добре световното книжовно наследство, историята на човечеството щеше да върви по вода, но това ще бъде както въображение, така и липса на въображение. Световната памет е складирала милиарди мъдрости, към които никой не посяга. И не трябва да се натоварваме с непростимите нехайства на човечеството. Ние сме забравили вчерашни поуки и още съвременни събития, които сме изстрадвали лично и колективно във все още неприключилия свой живот. И така не забелязваме, че докато философски мърморим, че животът продължава, той в повечето случаи само се повтаря.

В края на социализма, във величествения хаос на съветската перестройка, един руски автор публикува статия "Животът преписва Достоевски". Беше странно в поредния разрез, извършен от будно съвременно перо, да гледаш как се открояват сюжети и образи от "Бедни хора", от "Идиот", от "Престъпление и наказание". Всичките, този път взети не от книгите, а от действителността. Оттам, откъдето ги бе взел и писателят. Разговорите ни в редакцията дълго се въртяха около тази статия и веднъж вметнах, че всъщност животът е преписвал себе си. Тончо Жечев ме изгледа втренчено. "Да, това е заглавието - рече, - или поне преводът му на български."



Животът плагиатства себе си като някакъв средноват детски писател.



Читателите му се сменят непрекъснато и всеки си въобразява, че текстът е специално за него. Така и в историята - поколения "влизат" в роли, вече майсторски изиграни или отдавна провалени. Животът помни това, но никога не им го натяква. Понякога се вторачваме в някой автор и се изумяваме как майсторски е уловил и предсказал идващото срещу ни бъдеще време. Това се случва на не един и двама писатели. По-простодушните от тях вярват, че са прозрели утрешния ден. Истината е, че миналото, което сме консумирали вече, утре ще ни се сервира като бъдеще. И това е всичко.

Разказвал съм ви за необикновения сатирик от миналото Владимир Кирицов. Много от написаното от него (почина през 1971 г.) вече се случи. Но се случи не през онова време, изпълни се след 1989 г. Очаквам и занапред годините да се взират в неговите саркастични "петолиния" и да налучкват верния тон на истинската сатира. Докато мога, след като книгите му вече не се издават, ще продължа да ви посочвам необикновените му попадения. Каквото безспорно е "Крос".

"Някакъв управител на стол - се казва в стихотворението - със жените имал си закачка. И наскоро спипали го гол в жилището на една готвачка." (Има и още. Но всичко по реда си.) Спомних си тези стихове в дните, когато държавата отново се залюля от скандали. Припомняха се минали грехове, вадеха се употребявани ризи, разкриваха се роднини и съученици, пропълзели във върховете на местната власт. (Първом в Хасково, а после и в други градове.) Осъдителни подробности се изравяха и размахваха пред погледа на т.нар. гражданско общество. Междувременно и стихотворението се развиваше. Съпругът подгонил героя, но той се изплъзнал по гащета на улицата, където в момента имало някакво надбягване, и понеже другите просто си тичали за здраве, а него го гонели по петите, той ги отвял и се класирал трети. Влязъл в челната тройка, тоест. Беше по времето на масовия спорт и на неговото представяне била дадена необходимата тежест. "И тъй от управител на стол отговорник спортен бил направен - заключава авторът. И въздъхва - Та мечтая да ме хванат гол, може пък да стана нейде главен?"

Излиза, че още преди половин век Владо е предсказал един от стълбовете на днешната наука за човешките ресурси. Основополагащ принцип: кадърът, за да е верен и послушен, трябва да е в някакъв момент от биографията си оцапан, опетнен, чурук. Тогава е лесен за манипулиране, безропотен, послушен. В наши дни видяхме как партийната маса се втурна да го брани, да го спасява, имаше дори лозунги като от Втората световна война: "Няма да го дадем!" Неизкушеният читател се чуди: "Кой ли пък ще ви го вземе, кой ще го иска такъв оцапан?" Но всеки видял и патил гражданин ще ви каже, че именно такъв той е по-желан и ценен.



Партиите се бият за такива рециклирани, вулканизирани екземпляри. *



Оказва се, че дефектните винтчета в партийния механизъм са по-надеждни и по-универсални в българския политически живот. Частите втора употреба (дори от враждебни партии) се сглобяват и заработват без проблеми и осигуряват задължителната нарастваща скорост на партийните маховици. Затова и кадровиците на големите партии редовно наобикалят крайпътните морги и редовно потягат партийния парк с детайли от отдавна катастрофирали марки.

Що се отнася до партийните грешници, двусмислието, което ги обвива, им придава заплашителност. Минали през славата и през позора, те вече са непотопяеми и предупредително отклоняват въпросите и коментарите на наивните търсачи на истината. Изгубили честта си навреме, те стават недосегаеми. И ако се докачат от нещо, то е само на чест. Но това вече го няма в "Крос". Което ще последва, ще трябва да си го допишем. Без фантазии, въображение въобще не ни трябва. Бегли впечатления от живота ще са ни предостатъчни.

И ето, хванали го нашия герой, едва се измъкнал... гол. Удобен момент да го преоблекат и да го засилят отново по дистанцията. А мъжът на готвачката е изостанал дълбоко назад в състезанието. Само той ще се сеща утре за късметлийския грях на героя. Ще го съхранява и стихотворението. Затова ще го припомням чат-пат, когато се случи. Залъгвам се, че ще е от полза...

-----------------------------------------

*"Жената е като банана - за да е сладка, трябва да е малко развалена" - твърдят, че казвали бразилците. Критикът М.Б. пък е автор на българския вариант: "Критиката е като мушмулата - колкото е по-гнила, толкова е по-желана."

Но докато анализираме тези остроумия, банани и мушмули превзеха пазара...