Съд в Сараево оправда наскоро командира на босненските мюсюлмани в района на Сребреница по време на войната в страната през 90-те години Насер Орич, който беше обвинен във военни престъпления. В рамките на делото 50-годишният Орич, който е бивш бодигард на югославския президент Слободан Милошевич и един от малкото босненски командири, изправени изобщо пред съд, беше оправдан за убийството на трима затворници - етнически сърби, през 1992 г. Друг войник от босненската армия - Сабахудин Мухич, също беше оправдан.

Насер Орич бе обвинен на 17 март 2003 г. във военни престъпления срещу сърби от Източна Босна, извършени през 1992-1993 г., но това е държано в тайна, докато силите на ЕСФОР не арестуват Орич в град Тузла. В затвора в Хага той поддържа приятелски отношения с хърватския генерал Анте Готовина, който също бе обвинен във военни престъпления и е смятан за национален герой в Хърватия заради войната със сърбите и впоследствие бе оправдан от трибунала. Преди това, през 2006 г., съдът в Хага осъжда Орич на две години затвор за извършени военни престъпления в Сребреница, но две години по-късно магистратите приемат, че е излежал присъдата си, докато е бил подсъдим в Холандия. Главният прокурор Карла дел Понте гневно протестира срещу решението Насер Орич да бъде освободен, а в цяла Сърбия избухват протести. Сръбският президент по онова време Борис Тадич публично изказва възмущение от присъдата. Независимо от това Орич пристига на летището в Сараево на 1 юли 2006 г.,



приветстван от многохилядна тълпа,



и заживява отново в Тузла, където развива собствен бизнес.

През 2014 г. сръбските власти, недоволни от оправдаването на Орич, издават международна заповед за задържането му по обвинения в участие в "няколко атаки срещу сръбски села в региона на Сребреница с цел да бъдат изпразнени от сръбско население чрез сплашвания, мъчения и убийства". Според асоциацията на жертвите 2428 сръбски цивилни и войници са били убити в региона по време на войната. През 2015 г. сегашният сръбски президент Александър Вучич директно обвини Орич в убийството на затворника Слободан Илич през 1992 г., след като преди това е извадил очите му. Същата година той е арестуван в Швейцария по искането на Белград, но е екстрадиран в родната му Босна и Херцеговина, за да бъде съден, където на свой ред бе оправдан през този октомври. Сърбия отново протестира срещу това съдебно решение.

Преди войната Насер Орич, който е експерт по бойни изкуства, бе част от охраната на бившия югодиктатор Слободан Милошевич, който почина в затвора в Хага през 2006 г. Завършвайки средно училище, Орич постъпва в редиците на Югославската народна армия (ЮНА) през 1985 - 1986 г., където служи в специална част за ядрена и химическа отбрана. Напуска ЮНА със звание подофицер. През 1988 г. изкарва курс в Земун за полицай от специалните части. Изпратен е да служи в Косово. След завръщането си в Белград става телохранител на Милошевич. През деня босненецът го е охранявал, през нощта е работил като бодигард в нощни клубове в Белград. През август 1991 г. е изпратен в Босна, където го заварва началото на юговойните. Когато започва конфликтът между хървати, мюсюлмани и сърби в родната му Босна, той участва в защитата на Сребреница от април 1992 г. По тази причина мнозина хора в града го смятат за национален герой. Той оглавява полицията в родния си град Поточари. Оттук нататък не напуска района на Сребреница и ръководи местните операции на босненската армия срещу сръбските сили. През юни 1992 г. със заповед на началника на Генералния щаб генерал Шефер Халилович Орич е назначен за командващ на Кризисния щаб за района на Сребреница. В началото на ноември 1992 г. Орич вече командва обединените въоръжени сили на Босна в четири източни общини - Сребреница, Братунац, Власеница и Зворник. Официалното име на частта му е 8-а оперативна група "Сребреница" на армията на Босна и Херцеговина. Въпреки това той е



изтеглен от Сребреница заедно с други военни



за "участие в обучения" само три месеца преди трагедията в града през юли 1995 г.

През 1991 г. в Сребреница живеят 37 000 жители, като 73% от тях са бошняци (мюсюлмани), а 25 на сто са сърби. Градът е наблизо до сръбската граница и е обявен за стратегическа цел на босненските сърби. Целта им е съединяване на Източна Босна със Сърбия в обща и етнически (и религиозно) чиста територия. В началото на 1992 г. сръбските паравоенни части първоначално превземат Сребреница, но през май бошняците начело с Насер Орич си връщат обратно града. През септември силите на Сараево успяват да свържат Сребреница от юг с друг град под техен контрол - Жепа. През януари 1993 г. те разширяват тази територия със село Черска, на запад от Сребреница. Тогава бошняшкият анклав достига пика на своето разширение с територия от 900 кв. км. Босненската армия предприема етническо прочистване на сръбското население, съпроводено с убийства и мъчения. Десетки сръбски селища са опожарени, а оцелелите къщи - разграбени или разрушени. През 1993 г. босненската сръбска армия настъпва отново към Сребреница. Заради това потокът на бежанци увеличава двойно жителите на града, който вече е обявен за "зона за сигурност" на ООН, където са изпратени миротворци от Холандия. Жителите на Сребреница прекарват 27 месеца под сръбска обсада. На 12 юли 1995 г. корпусът "Дрина" на сръбската армия превзема без бой анклава.

След няколко години на войни в Словения, Хърватска и Босна никой не искаше да повярва, че предстои нещо още по-ужасно. Мотивацията на лидера на босненските сърби Радован Караджич (осъден от Хага на 21 години затвор за геноцида в Сребреница) и военния им лидер Ратко Младич (подсъдим в момента от трибунала за военни престъпления) за операцията е, че анклавът е превърнат в убежище на мюсюлмански бойни групи, които тероризират околните сръбски села. Именно отрядите на Насер Орич опожаряват стотици сръбски села в района и избиват близо 1500 цивилни граждани, сред които много жени, деца и възрастни хора. Точно



тези действия на Орич дават претекст



през юли 1995 г. на Младич и още около 2000 босненски сръбски военни да настъпят към Сребреница. Статуквото в града се гарантира от холандски батальон от 400 сини каски, чийто лагер е извън населеното място, край село Поточари. Когато започват сраженията, командването на батальона се обръща към ООН за помощ, а след това и директно към командването на НАТО. Холандците постоянно предупреждават, че има опасност от безчинства. От пакта обещават въздушна подкрепа, което обаче на практика не се случва. Градът пада и около 25 000 мюсюлмани се стичат към базата на "сините каски", за да предотвратят това, което всички очакват - клане. Други 15 000 побягват към планините и контролираните от мюсюлмани територии. Много от тях не успяват да се спасят. Холандците приемат само около 5000 души и затварят базата.

Малко по-късно холандският полковник Том Кареманс заповядва базата да се изпразни от бежанците, тъй като има уверението на босненските сърби, че те ще бъдат извозени до мюсюлманските територии. Наистина пристигат много автобуси. Хората започват да излизат, но още на портала сръбските войници отделят жените и децата от мъжете. По ирония на съдбата холандците дори им съдействат за това. Много от мъжете молят "сините каски" да ги спасят, но брутално биват изтласкани навън. Телевизионни кадри показват, че когато операцията свършва, миротворците започват голямо парти с алкохол, за да отпразнуват развръзката на опасната за тях ситуация. Друга е съдбата на всичките мъже мюсюлмани, които са изведени от базата - те са екзекутирани. Първо ги затварят в училища и празни стопански постройки. Качват ги на автобуси и камиони на малки групи и ги закарват до определени места, старателно подготвени за масови гробове. Стрелят по тях, докато войниците получават рани от спусъците, които са натискали. Никаква милост, никаква човещина.