"Какви са тия хора, бе?! Живеят без ток, на свещи, вода от тръби не ползват, по две жени водят... Кое е мъж, кое е жена, не мога да разбера. Три деца им се родиха без доктор в селото. Ами то пък и докато дойде линейката от Ивайловград, бебето вече излязло на бял свят...", вдига рамене 86-годишната Руска от село Одринци и сочи с глава оттатък улицата, където са германците. Под къщата на Владо Фейталов са. Владо пасе овце, стар ерген е, единственият местен мъж в сгушеното до граничната бразда източнородопско село. Руска пък е единствената местна жена в него, ама и тя е на доизживяване, както сама казва.



Преди две години германците стъпили за пръв път в Одринци. Пристигнали и опънали насред поляните палатки - четири-пет двойки, на възраст около 30-те, водени от белобрадия хер Юрген, мъж с вързана на тила опашка. После един след друг дошли и останалите. Бегълците от цивилизацията бързо предизвикали междукултурен сблъсък в обезлюдения край - с аскетизма и бунтарската си дзен философия, подобна на тая на хипитата. Разклатили житейския мироглед на шепата старци, но пък върнали от оня свят загиващото село, изчистили го, подредили го сръчно и с вкус. И спечелили респекта на местните, нищо че и до днес те се учудват кротко на странностите им: Ей ги на, хранят се само с това, което сами си произведат, изповядват свободната любов, ходят по тъмното с дълги роби...

Някога къщите в Одринци били шейсетина, но прозорците им угаснали, а сградите клекнали - стари, кирпичени, с крак да ги бутнеш, ще паднат.



Спомняте ли си "Мила от Марс"?



Голяма част от филма е снимана в Одринци, но преди да дойдат в него германците. Заселниците започнали да купуват продънените къщи и да ги вдигат на нозе. Сега покривите на подновените се червенеят отдалече - още преди да доближиш ръждясалата табелка с надпис MEXIKO под зачертаното име на селото.

Диво място, на един хвърлей от гръцката граница, село без мобилна връзка, забравено и от Бога, и от хората. Но пък те точно такова търсели: примитивно, заредено с чиста лечебна енергия. Да е до вода, до гора...

Първо отишли в Сив кладенец, ама там вода няма, а и селото е вече мъртво, с паднали къщи. В Мандрица пък им се сторило мрачно. И открили Одринци. Днес малката заселническа общност наброява тридесетина души заедно с дечицата. И нямат нищо общо с германските пенсионери, които все по-често избират България за втора родина, защото тук е евтино и могат да преживяват достойно с германските си пенсии.

"Вече си имат къщи, 450 декара земя, трактор, камиони, коли", изрежда леля Руска, докато смита пожълтелите листа на асмата в двора на бащината си къща, вдигната през 30-те години на миналия век. Когато тя се родила в Одринци, за един синор земя се случило човек да убият и да хвърлят трупа му в Гръцко, за да заличат следите на престъплението. А сега тая плодородна земя пустее... Голям грях!

"Като нямат работа, идват при мен. Ама, те само работят - от тъмно до тъмно. Сеят картофи, пиперки, домати, грах, лимец... Гледат животни, правят дървени врати, прозорци, маси...", разказва Руска. Като начало съседите й закупили от околните села 200 кози. Но козата иска ярма, много грижи, та след година и половина продали по-голямата част от стадото и си оставили 20-ина. Взели си и две крави, после и десет овце. Сега гледат и 23 коня, та, като им дойдат гостите от Германия, да ги развеждат с тях из Балкана. Първите туристи се изсипали с огромните си раници на гръб това лято, та хълмът отсам Гръцко станал още по-немскоезичен.

"Давам на децата грозде, краставици, круши, ябълки, каквото намеря в двора, а



Анна ми носи от техния хляб



Пекат го във фурната, ама той че-е-р, посипан с един пръст пепел. Всички вече знаят по някоя българска дума, но в началото казваха само: Бабо, гудбай! Гудбай, бабо! Викам им: Гудбай, кукло, гудбай... Ама това добър ден ли е, довиждане ли е... Знам ли", хвърля метлата леля Руска и ни повежда при германците. И разказва, че покрай новите си съседи за пръв път видяла отблизо чернокожи. В малкото общество те са двама - мъж и жена, дошли от джунглата на Того. Германците ги довели от Западна Африка, където групата се грижела за 57 сираци и гладуващи бедни деца. Напуснали най-бедната държава в света заради многото болести в джунглата и тръгнали да си търсят място под европейското слънце.

"Анна!"- подвиква от пътя жената. Две русоляви дечица изскокват от къщата и хукват към външната порта: Баба-а-а!

Лин е най-голямото, на осем е, снишава глас в шепата си Руска. Най-малкото е само на месец. Синеоката Анна Рихтер родила детето си в Одринци. "Има хора на къща", казва босоногата Анна на скромния си български и протяга ръка към дъното на улицата, където хлопат чукове, ехтят гласове, лаят кучета, кудкудякат кокошки...

Част от групата строи усилено деветата къща на общността, дома на хер Юрген Хуммес, роден в малко село до Кьолн, дърводелец, фитотерапевт. Юрген е човекът, повел голямото семейство от джунглата в Того към България заедно със сина си Бастиян... Останалите от групата са с конете, кравите, козите и овцете из Балкана на паша. Други се грижат за стопанството. Обработват земята, но някои от тях това са правили и в Германия. "Гледах екологично нивите ни още преди 40 години", ще ни каже малко по-късно Юрген, след като малката общност ни е допуснала с охота в екологичния си дом, сътворен от дърво и кал.

Никой не се опитва да се скатае от работата, дори две от по-големите деца дърпат трион на работната площадка. Правят дъски за покрива на къщата - според синоптиците се задава дъжд, та те бързат да я покрият, както обяснява Бастиян.

Денят за голямото семейство започва още в 6 сутринта. Облечени в дълги тоги в оранжево и червено,



всички се събират на медитация,



после закусват заедно, разпределят задачите си.

Да си стегнеш набързо багажа си - четката, пастата за зъби и малко лични вещи и да напуснеш добре платената си работа, да продадеш всичко, което имаш, и да избягаш на хиляди километри от дома си в най-бедната на държава в Африка. Или в някое изоставено, глухо място, където нощем вият чакали...

"Знаете ли какво е дауншифтинг? Бягаме от цивилизацията, от суетата, от живота на високи скорости", казва с усмивка Тамара, бивш физиотерапевт. Двете с Надин са стъпили на едно дървено скеле и зидат съборената стена на къщата. Надин, която прави от кал тухли рамо до рамо с Тамара, е бивша болнична сестра. Когато влезли в старата кирпичена сграда, стените й сами падали, щом завали дъжд. Сега Тамара и Надин мажат с ръце по стената купчинките кал и отбелязват: В голямото семейство всички правят всичко. Няма женска и мъжка работа. Когато живееш близо до природата, трябва да можеш всичко. Иначе жените в семейството са осем, сред тях има и бивша директорка на училище, но и хора с всякакви професии, предимно високоплатени... Но пък задръстващи мозъка, водещи до прегаряне, до личностни и екзистенциални кризи...

"В Германия има много стрес, много автомобили...", отбелязва на добре ошлайфан български 32-годишният Бастиян, скулптор по професия. Бастиян научил езика ни за две години сам, без учители, дума по дума - от хората, с които контактувал, докато обикалял страната, от търговците в магазините, от служителите в администрациите, от новите си български приятели. "Щом живееш в една държава, трябва да знаеш езика й. В Того говорех само на френски, от училище знам английски, тук научих и двадесетина думи на гръцки", усмихва се Бастиян.

Всъщност изборът на България е негов. Един ден



гледал филм за Родопите



и останал вдъхновен от изумително красивите местности. Пристигнал в България, наел апартамент в Джебел и тръгнал да оглежда селата, пръснати в гънките на магическата планина. В Ивайловград срещнал българин от село Бяла поляна, прекарал цели 35 години от живота си в Германия. Той го упътил на езика му към гаснещото село Одринци. При купуването на първата къща в селото срещнали най-големите трудности. Трудно открили собствениците й. А сега хората сами идват, чукат на вратата и ги питат дали искат да купят къщата им.

Тъмнокожият Колани тръгнал заедно с германците към България, толкова бил свикнал с тях. Той е едно от 57-те вече пораснали деца на Того, за които германците започнали да се грижат в началото на 2007 г.

"Като мой син е", казва Юрген за 23-годишния днес Колани. Докато помага на децата на африканската джунгла, Юрген се разболява от лаймска болест. Заболяването променя изцяло първо собствения му живот, след това и житейската философия на всички в групата. Официалната медицина не му помага и Юрген търси помощ в алтернативната. Дърводелецът



изучава билките на Того,



започва да си вари отвари от лечебни треви и редовно да медитира. След него цялата група избира природосъобразния начин на живот с билколечението и техниката за самоотпускане и връщане на душевния баланс.

Бегълците от цивилизацията обаче не са загърбили безвъзвратно всичките й блага. Имат домашен телефон за връзка със света. Имат и мобилни, говорят по тях, когато прескочат в Ивайловград. Живеят на свещи, но пък в дърводелската работилница ползват ток, машините работят с електричество, няма как. Там зареждат и мобилните си телефони.

"От едно кафене в Ивайловград поддържам сайт, с който привличаме гости от Германия. Идват на палатки, седят седмица, две, месец. До края на годината от Германия пък ще дойдат още четирима души, за да заживеят с нас", разказва Бастиян. Юрген пък добавя: "Вече отглеждат и мериносови овце, купили ги от института в Стара Загора. Искат занапред



да произвеждат килими от меката вълна



Имат ръчен стан, работилница за шиене. Един ден пък може и да продават килими." "В България хората все още търсят индустриалните продукти, а в Германия ръчно изработените, екологично чистите са най-предпочитани. Скоро това ще дойде и при вас", убеден е германецът.

Дали ще останат завинаги в Одринци? "Бихме искали, вече сме направили в селото толкова много... Но ако цивилизацията дойде при нас, ние ще избягаме, ще си потърсим друго, по-спокойно и чисто място", казват с усмивка Тамара, Надин, Симоне, Колани, Бастиян...