Тази история ми е разказвана от стария (още тогава) криминалист Ж.П. Говорехме си колко лесно и нехайно на един човек могат да бъдат отнети невиновността и свободата. По-късно я засичах в печата, където се предаваше като куриоз от криминалните разследвания отвъд океана. Руснаците по време на перестройката я разказваха разточително, почти сладострастно - може би за да компенсират тогавашното си бурно увлечение по Америка. Мярна ми се и в някакво романче, от онези, които заляха пазара след промяната. Като се гледа нейната абсурдност и почти невъзможното стечение на обстоятелствата, от които е сглобена, сигурен съм, че става дума за една и съща случка, мултиплицирана от различни автори, в различни издания и в разнообразни жанрове. Тук ще предложа само скелета й, а който я познава, лесно ще добави към него подробностите, които си спомня.

Някакъв гражданин отишъл в участъка по своя си работа. Какво точно може да търси в един американски полицейски участък, решете сами. Аз се сещам за глоба, за оплакване някакво или документ. (Или пък да сигнализира нещо - подсеща ме в момента Чавдар - американците умират да сигнализират за нередности, нарушения и престъпления.) Свършил я той тази работа и тръгнал да си ходи. По това време в участъка течало някакво разпознаване - изправят редица от мъже и свидетелят трябва да посочи кой от тях е престъпникът. Но не достигал един човек, за да се попълни редицата. Спрели нашия посетител на вратата и вежливо го помолили да услужи - да се подреди и той при другите фигуранти. Когато полицията моли, навсякъде по света това вече е повече от молба. Мъжът се подчинил и чинно се включил в процедурата.

Извели ги на подиума и очевидецът зад стъклото без колебание посочил точно него за търсения бандит. Същото лице, казал, същото палто, същата осанка и прическа. Разследването има железни правила: веднъж проведено, едно разпознаване не може да се отмени. Присъстват адвокатите, някъде привличат поемни лица, води се протокол. Поне така е във филмите. Резултатът се записва, какъвто и да е той. Взели на нашия доброволец колана от панталоните, връзките от обувките. Оставили го в килия с желязна врата. В килия прекарал години от живота си. Вместо да се изясни, недоразумението се размножавало, трупали се неправди, една от друга породени, нямало кой да каже "стоп!" Оказал се и без годно алиби, съдили го, осъдили ли го, обжалвал ли, не обжалвал ли, в някакъв далечен ден излязъл - жив наистина, но разгромен. Така горе-долу се разказваше тази история, така странстваше, възмущаваше и ужасяваше в края на века.



Размишлявахме тогава с Ж.П., тюхкахме се и ругаехме над водката в "Дивите петли".



Той като специалист, аз като аматьор. Разпалено ми обясняваше, че когато събират хора за разпознаване, първо трябва да изясняват имат ли алиби за часа на престъплението. Аз му възразявах, че трябва за начало да изгонят бездарниците, чиновниците и бюрократите. Поспорихме що поспорихме и накрая той каза: "Всичко можеш да смениш, само съдбата - не. Когато съдбата ти играе номера, нищо не можеш да поправиш..." Умен мъж беше, видял беше и препатил, не само своя живот ползваше за тези заключения, а и живота на безбройните си "обекти", които бе търсил, залавял и вкарвал в затвора. Имаше знание и мъдрост за всички случаи от действителността, но щом и той опря до обяснението със съдбата, значи бяхме стигнали дъното.

Споменавал съм съдбата неведнъж, особено в стихотворения и, трябва да призная, много пъти съвсем безотговорно.

Не мисля, че съм подготвен в тази област и може би затова още продължавам да се намесвам по темата - разбирам, че никога не се изказах изчерпателно и все се налага по нещо да добавям. Всъщност раснах в години, когато съдбата бе официално отменена и животът се развиваше по правилата на диалектическия материализъм. Във фамилията също много-много не я тачеха - вярваха и разчитаха на усилния труд, на дух и упоритост. Не съм чувал да я споменават, може би понякога като "орисница", но някак безразлично. Веднъж майка ми разказа за младеж от селото, умрял от туберколоза между войните. Преди смъртта си изпял песента "Съдбо моя". (Още помня името му - Стойчо Татара.) Значи имало я е тази съдба наоколо, в тамошната реч, но вкъщи не съм я чувал. Интернет ми подхвърли няколко песни с такова заглавие. Все балкански, все славяноезични. Никоя не беше годна за предсмъртна...



Думата ми хареса малко по-късно,



от страхотния шлагер на Пол Анка. Тогава ме заинтересува, очарова ме. Вече имах свой си вкус към словото и тя изведнъж изпъкна от речника: съдба! Нещо плътно, нежно и мускулесто имаше в нея, в матовите й вокали, в натъртеното "дб" в центъра. Но вероятно по-силно ме завладя олицетворяването й, внушението, че тя, съдбата, не е нещо отвлечено, невидимо и неведомо, а носи образа на човек от действителността, посочен да промени живота ти. Не знам защо, но това вече го разбирах, приемах го. И така - до днес.

Спомням си, че веднага го изложих пред моя криминалист, а той язвително ме отряза: "И какво? Не е съдбата, а някакъв късоглед или разноглед свидетел, хахо, който го мързи да си спомни, или нищо не е видял и само се прави на важен, радва се, че му обръщат внимание? И той, според теб, се явява в образа на съдбата, за да съсипе човека? Забрави! Съдбата е повече от това..."

В живота на всеки има такива хора. И други - за които той пък е бил нещо като съдба. Нещо казал, или нещо опровергал, посъветвал, подтикнал, вдъхновил. Оказва се, че не е рядкост, когато човек може да посочи някого (някоя!) и да заяви: "Ти си моята съдба!" Свързано е с благодарности и, наопаки, рекламации.

И заедно с това: всички вкупом мислим за съдбата и като за нещо имагинерно, свръхестествено, неуправляемо. Отделно пък сме и фаталисти. А иначе правим каквото си знаем. Руснаците казват: "Судьба играет человеком, а человек играет на трубе." Т.е. все му е тая на руснака. И правилно! Обичал е да го казва самият Остап Бендер.

Съдба и думи... Има различни мнения. Дончо Цончев, с неговия оптимизъм към човека, понякога се престараваше: "Съдбата е само една дума." Демек, няма предопределение, всичко е в ръцете ти. За себе си бездруго имаше право. Коремният хирург професор К. пък в едно интервю някъде се беше изтървал: "Затвориш ли пациента, думата взема съдбата." Не го похвалиха въобще. Добре поне, че не беше казал Господ...

Като стана дума за интервюта, веднъж ме попитаха доволен ли съм от късмета си. Отговорих им честно: от късмета не се оплаквам, аз съдбата си не харесвам. Съкратиха го дяволите, не било позитивно.

Иначе към думата се отнасям уважително. Срещам я в доста свои страници. Третирам я като нещо материално, присъствие, без което не може, като градиво за образи и за внушения. Харесвам си финала на едно стихотворение, което никога няма да отпечатам. Ето ви го: "Съдбата всичко си записва, ала не знае да чете...".