Един призрак броди из вестникарската полемика у нас - призракът на Санстефанска България. Преди няколко седмици журналистът Георги Коритаров побуни духовете. В завръщането на лъва от стария войнишки паметник в сегашната градинка на НДК видя завръщане на българския национализъм. Друг освен него не бе съзрял това страшно явление. Основанието му бе просто - лъвът бил поставил лапа върху карта, очертаваща българското землище. Сиреч Санстефанска България. Всъщност българинът просто не й бе обърнал внимание. Отдавна никой не се бе сещал за нея. Тя не присъства в обществените дебати и спокойно се е свряла в страниците на учебниците по история. Завръщането й в ежедневните ни разправии показва ако не друго, то че май бе прав един политик, който бе казал, че въглените на национализма може и да са покрити с пепел, но щом подухнеш върху тях, лумва огън. А мераклии да ги раздухват не липсват.

Санстефанска България е един от държавотворните митове на модерната българска държава. Излишно ще е, струва ми се, да повтарям, че Санстефанска България не е съществувала дори за момент, тя е един огън на св. Елм, видим, но невъзможен за докосване. Само че в историята, незрими, а понякога и несъществували, та дори измислени събития не е рядкост да се превърнат в маркери за съществуването на държавата В това отношение изключение не правим.

Животът на идеята за Санстефанска България не е дотам дълъг - от Освобождението до края на Втората световна война. След нея си остава в домена на историческата наука, но не и на реалната политика.

Под Санстефанска България, разбираме най-вече нейните граници. И тук е голямото объркване.

Често говорим и пишем, че тя повтаряла до голяма степен границите на Българската екзархия. Смесваме религиозното със светското. Никъде на Балканите държавните или етническите граници не произтичат от религиозните. По-скоро обратното. Обсегът на властта на сръбската църква след създаването на сръбското княжество през XIX в. са именно неговите граници. Никой не поставя въпроса за сърбите, живеещи извън тях. На румънската - границите на обединеното княжество Румъния. На гръцката - не на Вселенската патриаршия, но на епископа на Атина, по-късно архиепископ на Гърция, сиреч земите на гръцкото кралство.

Границите на Санстефанска България, казваме, повтаряли до голяма степен границите на двете автономни български области, очертани на Константинополската конференция от 1876 г. До известна степен е така. Но забравяме, че тогава българските земи бяха разделени причудливо по меридиана на Източна и Западна България.



От днешна гледна точка - нелогично



Разковничето беше в карта, предявена на конференцията, в която бе показано разпределението на населението по религия. От нея личеше, че в Източната област бяха съсредоточени значителни маси мюсюлманско население. За дипломатите в османската столица Западна България с Македония бяха чистата българска област. Източната пък след евентуалното преселение на още мюсюлмани от запад на изток трябваше да се превърне в здрава преграда пред евентуалното напредване на Русия към Цариград.

Позоваваме се на етническия състав на Санстефанска България. Но този аргумент трудно издържа. Ако през 1887 г. бяхме прекарали линия от Русенското окръжие на югоизток през Стара планина до Бургаското окръжие включително, на изток от нея 55% от населението бе все още мюсюлманско. И то след изселването на десетки хиляди мюсюлмани през Освободителната война и годините след нея.

Още по-объркан става въпросът, когато стигнем до Македония. Статистиките си противоречат. Сръбската, която никой и не помисляше да признае, намираше едва ли не само сърби в Македония. Гръцката броеше за гърци всички православни, които признаваха върховенството на Вселенската патриаршия, ако и дума да не можеха да обелят на гръцки. Дори румънската диреше към два милиона румънци в Македония. За най-обективна обикновено минава статистиката на Васил Кънчов, която вземаше предвид говоримия език. Но дори и според нея, която вкарваше в един кюп екзархисти, българи патриаршисти и говорещи български мюсюлмани, българите в областта не надхвърляха 51%.

Санстефанска България нема късмет и ден да преживее. И в деня на подписването на мира руски войски имаше на не повече от половината отредена й територия. Вярно че реакцията към него доказа ограничения кръгозор на европейските държавници, та дори на европейското обществено мнение. За първи път от столетия насам се бе появила реална възможност турците да бъдат изтласкани обратно в Азия. Само че задейства стария страх от зловещите кроежи на Русия. Консервативното правителство на Дизраели, спънато от пробългарската агитация на либералите, не бе успяло да предотврати избухването на военния конфликт. Сега обаче въведе английска флота в проливите. Заплашителната символика на акта бе ясна. Дори Гладстон отстъпи от позициите си. Моралът бе добър, докато не застрашаваше реалните или въображаемите интереси на Великобритания.

Призракът на голяма българска държава, разположена в центъра на Балканския полуостров, с излаз на Егейско море, подплаши и големите европейски, и малките балкански държави. Великите сили се страхуваха, че Русия си осигурява плацдарм на Средиземноморието. Съседките на бъдещата държава негодуваха от това, че тя щеше да се превърне в една очертаваща се с отлични перспективи за развитие най-голяма християнска държава в региона. Веднага след подписването на Санстефанския договор започнаха усилията за разрушаването му.

Нашето отношение към Санстефанска България е типично за изграждащите се национални държави в Европа. Протестираме, че от нея бе откъсната Северна Добруджа, но не обръщаме внимание, че в нейните граници бе включен Корча в Южна Албания, да речем, който трудно може да се нарече български град. Удобно забравяме, че населението в много от откъснатите от Санстефанска България територии беше с, меко казано, неясно национално съзнание. Като правило представителите на интелигенцията в Македония, които чувстваха нуждата да се самоопределят национално, възприемаха себе си като българи. Да не забравяме все пак, че при формирането на това съзнание у мнозина религиозният и локалният елемент все още вземаха връх над етническия. И в това няма нищо страшно. Едва ли някой участник от започналата в края на XVIII в. Американска война за независимост се възприемаше като американец в национален смисъл. В края на ХIХ в., след столетие гражданско образование в много периферни райони на Франция, националното съзнание още не доминираше категорично над локалното. Държавата е тази, която го укрепва чрез своите институции - чрез църквата, армията и училището - а именно държава българите нямаха.

В най-голяма степен този факт важи за българите мюсюлмани, заминаващи за Турция. Потокът им не спираше десетилетия след създаването на самостоятелно българско княжество. Тук вината на София към това население е огромна, но това е друг въпрос. И след Балканските войни, цели четиридесет години след разглежданите събития, изселващите се от попадналата под властта на Сърбия Вардарска Македония говорещи на български език мюсюлмани не идваха в България, нещо естествено за всичките им православни братя, а гледаха към Цариград. Че и преди два-три дни българоговорещите мюсюлмани в Южните Родопи, които никога не са посещавали българско училище и не са били в българската армия,



посрещнаха Ердоган като свой водач





Преговорите между Русия, Австро-Унгария и Великобритания за уеднаквяване на позициите преди предвиждания конгрес на Великите сили в Берлин започнаха почти веднага след Сан Стефано. Във Виена бе изпратен вероятно най-неприемливият за Хабсбургите емисар - авторът на договора от предградията на Цариград граф Николай Игнатиев. Той бе упрекван съвсем справедливо, че не е спазил довоенните споразумения между двете държави, които забраняваха създаването на голяма славянска държава на полуострова. Виена предложи условия, които от днешна гледна точка биха ни изглеждали великолепно - от територията на Санстефанска България да се отдели само Западна Македония, и настояваха за признаване на влиянието им в Сърбия и Черна гора. Графът не искаше да осъди на смърт собствената си рожба и отказа категорично, с което сложи край на успешната си до момента кариера, като принуди Виена веднага да потърси съгласие с Лондон. Там пък руският посланик Шувалов, който знаеше, че родината му не е готова за война с цяла Европа, прие исканото от Дизраели разделяне на България на две области по билото на Балкана. Така територията на Санстефанска България бе разкъсана с неохотното руско участие още преди началото на конгреса, така че не е дотам верен поплакът, че България била разделена в Берлин. Тя бе разделена далеч преди участниците да са насядали около масата за преговори. Това българите не знаеха тогава, на малцина е известно и сега.

Санстефанска България не трябва да ни пречи да мислим и работим за бъдещето на родината ни. Мястото й е в учебниците по история, така както в австрийските се пише за Хабсбургската империя, във френските - за империята на Наполеон, в унгарските - за Унгария на Матиаш Корвин.

Това, разбира се, съвсем не означава, че трябва да губим паметта си. Лицемерно е да се твърди, че гърците щели да се разсърдят - че в Солун една от трите главни улици е наречена на Василий II, носещ мрачното прозвище, дадено му много по-късно - Българоубиец.

Да не позволяваме миналото да определя бъдещето ни.