Сигурен бях, че имам почти готов коледен разказ. Откакто съм в "Нерви и утехи", свикнах с този "жанр" (май не е точно жанр, но нищо) и драговолно изпълнявам коледния си дълг. Понякога, като се натъкна в друго време на добра, човечна и окриляща история, внимателно си я отделям за броя преди Рождество. Случва се междувременно да я забравя, напрягам се да я уловя отново, после тя пак се връща и винаги навреме, за да сваря да я разкажа, както съм го намислил. Последната, която си бях определил за тази година, е точно такава - и вълнуваща, и необикновена, и леко затрогваща, ама много леко, съвсем в границите на добрия вкус и на художествената мярка. Тя се случи не толкова отдавна и аз присъствах на най-драматичните епизоди, още са живи в мен и не бях си спомнял за тях само защото с всички сили не исках да си спомня. А неотдавна някак с лекота я възкресих в паметта си и всеки път тя разлива в мен добрина и трепет, от каквито човек се нуждае дори и когато е доволен от дните си. Но яви се в нашия живот една мръсна драма, тя избухна нелепа и позорна на централната сцена в България, изигра се небрежно и грубо и покруси публиката, като пося погнуса и почти всенародно униние. И коледният ни разказ отлетя - без вопъл, без протест. Трябваше да нарушим нашата повече от десетилетна традиция. Не беше ден на благодушните внушения, за коледна музика и домашни сенки край огнището. Станалото в парламента се оказа невъзможно за премълчаване, за примиряване, за изтърпяване. Тази Коледа заплашваше да е Коледа на гнева.



Традицията за коледен разказ тук сами сме я основали. Днес сами ще я нарушим.



Болните от рак са отворена рана за всеки народ. Те са отворена рана за човечеството. В раните не бива да се ръси сол. Не бива да се пипат с мръсни ръце. Раните трябва да се лекуват упорито, нежно, всеотдайно. Дори когато лекуването е безуспешно. Това е дълг на семействата им, на близките, на обществото. Онези, които пренебрегнат този дълг, губят честта си. Обществото - и то.

Заговорът срещу българските онкострадалци изтече по телевизиите някак делнично, като че в реда на нещата. Може би действащите лица не съзнаваха кощунството на своя замисъл. Или само не им пукаше. Но въпреки това изглеждаха гузно многословни. Обясняваха разточително, агресивно, враждебно. Думите мораториум и молекула изобилстваха в речта им. Вероятно някои ги научаваха сега, но ги произнасяха като заклинание. Словоблудството течеше от телевизорите, разчитаха то да удави съвестта.

Бяха се вживели в ролята на защитници на държавния интерес - необичайна за тях. Самите те експерти по друго (досещайте се какво), обидиха и отхвърлиха изстраданата експертиза на миналия през рака творец. Вярно, не дюдюкаха по обичая си този път. Гласуваха твърдоглаво, безпросветно. Само не казвайте, че е станало в бързината. Защото гласуваха шест пъти. Със същото тъподушие. И със същото студено сърце.

(Едно не разбирам: колко маски трябва да паднат още?)

Накрая пък гласуваха наопаки. Пошепнаха им как. Пошепнаха им го гръмко, заповедно. Но чак след незабавния бунт на опозиция, на честни анализатори, след надигащото се брожение в народ и интелигенция. (И след гласа на президента, на омбудсмана.) Беше седмица на срама - срамувахме се заради тях, заради себе си, заради опозорената ни и озлочестена от решението им държава. От собственото си безсилие се срамувахме - и не бяхме прави. Защото и нашето подземно ръмжене преобърна мача: възстановихме правдата и надеждата, върнахме изгубения шанс. Не вярвайте, ако ви кажат, че това е станало без нас.

Правдата победи - ще кажете вие - и защо тогава, авторе, прежали коледния разказ? Поради что се отпусна да излееш коледния си гняв вместо едно уютно четиво за пред камината?



Защо всъщност беше твоето Нарушение?



Защото - ще ви кажа пак - не може да се преглътне цинизмът, с който бе гласуван мораториумът против новите "молекули". Или: спирането на новите лекарства за ракови и редки заболявания, без значение, че някои от тях може да се окажат спасителни за страдалците, опитали безуспешно всички други средства. Те са наши братя и сестри, наши деца и внуци и никой не знае дали не изкупват някой всеобщ наш грях, който човешката съвест и човешката памет не са регистрирали. Това, което се разигра в онази зала, е лош знак за гражданина в тази държава и много черен пример за подражание. Когато самият парламент показва липса на отговорност за съдбата на слабия, на болния, на обречения, какво да очакваме от отделния човек, от децата, които също гледат и запомнят? Да се изостави малкият или немощният, да се избяга от дълга, да се загърби състраданието - или какво? Изоставянето, бягството от дълга и без това е епидемично в наши дни.

Затова е ужасно, гадно е, когато от най-високо място се сее разложение на ценностите, дехуманизира се обществото, атакуват се вековни негови устои. Това не се прави по невнимание, от незнание или от банална простотия. Това се върши по някаква зловеща целесъобразност, която преследва полезен за някого резултат. Нищо хубаво не вещаят тези шест гласувания, в които сякаш сама Смъртта натискаше копчетата на мнозинството. И никой не я съзря, не кресна да я пропъди...

(Прочее, за тези гласувания. И за това мнозинство. Такива парламентарни машини не са ни непознати. Опасни са с това, че са безотказни. Механизъм от тази марка може без колебание да ни изгласува война с поне две велики сили. Сещате се, нали? Говорим за факти. И тогава няма да има прегласуване - ракетите летят бързо...)

Отхвърлянето на мораториума е добра победа, но малка утеха. На нас ни трябва мораториум за бездушието и наглостта. Но това - след Рождество.

А засега: весела Коледа, приятели!

Огън под стряхата, музика и светлина в душата!