Радина Кърджилова е родена на 17 юни 1986 г. Още на 17 г. след кастинг се появява за пръв път на екрана, във филма "Последният бей на Балканите". През 2009-а завършва актьорско майсторство в класа на проф. Пламен Марков и Ивайло Христов в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Години наред е част от трупата на Театъра на Армията, където играе в "Декамерон", "Ромео и Жулиета", "Железният светилник", "В полите на Витоша" и др. От тази есен е в състава на Народния театър "Иван Вазов". Става известна на широката публика с участията си в сериала "Стъклен дом" и филма "Тилт". През миналата година роди сина си Христо от актьора Деян Донков, а през 2017-а се завърна с роли във филма "12 А" и спектакъла на театър "Сфумато" "Идиот".

-----------------



- Радина, този сезон сте направо фурия на сцената - Настася Филиповна в "Идиот" на "Сфумато"; първа роля в Народния театър и първа под режисурата на Галин Стоев в "Танцът Делхи". Чувствате ли го като някакво ново стъпало в кариерата си? В едно старо интервю казвате, че мечтата ви е да работите с Маргарита Младенова и актрисите от трупата на Народния. И ето...

- Когато започнах репетиции с Маргарита Младенова, бях силно развълнувана и същевременно уплашена. Не знаех какъв е подходът й, как работи с актьорите и накъде ги води. Но с времето потънах в работата по "Идиот" и в процеса стигнахме до такива моменти на екстатично присъствие и живеене на сцената, които те хващат за гушата и те разтрисат, че после ти е трудно да се върнеш в ежедневието. Малко е страшно, но след това политаш, отлепяш от земята и с размах контролираш и управляваш мащабите на енергията, с която присъстваш в спектакъла. А той не е никак лек. Това беше изключително важен опит за мен. Темите за способността "да обикнеш грозното лице на ближния", да състрадаваш, да простиш - това са отдавна забравени ценности в света, който ни заобикаля. Умовете ни са бесовски, парите са плът, покаяние няма....

А Галин Стоев е човек на света. С него се чувствах свободна. Възможността да работя с такива актьори като Светлана Янчева, Радена Вълканова, Владимир Карамазов ми даваше сигурност и увереност. "Танцът Делхи" е спектакъл експеримент, който действа на подсъзнателно ниво. Всичко е на ръба и границата между игра-не игра е много тънка. Щастлива съм, че ги срещнах - и Галин Стоев, и Маргарита Младенова - и успях да изкача още две стъпала нагоре.

- Какво ви подтикна да напуснете Театъра на Армията?

- Исках да продължа напред с риск да не ми се получи. Винаги е нож с две остриета, но пък професията ни е екстремна и ако не правиш постоянно опити за развитие, по-добре си стой на едно място или вкъщи. Животът е толкова кратък и времето тъй се изплъзва като пясък между пръстите, че няма какво да чакаш. Високо ценя свободата на избора и смятам, че не съм сгрешила.

Липсва ми уютът в театър "Българска армия", това, че има силна трупа и всички там са приятели. Не навсякъде е така...

- Последната година-година и нещо бе много богата и преломна за Вас и в личен план. Как съвместявате битието на майка и на актриса?

- С любов. Не натискам и не съм припрян човек - поне така си мисля. Колкото и да си зает, винаги се намира време за любимите хора. Бях чела някъде, че любовта към изкуството ни отнема истинската любов, но пък и истинската любов може да убива желанието за изкуство.

- Съвсем млада влетяхте буквално с "взлом" на екрана чрез "Тилт" и "Стъклен дом". Как се отрази славата на тази крехка възраст?

- Стреснах се. Станах част от страниците на жълтите таблоиди. Това ме сриваше, после ме изстрелваше. Но някак знаех, че и това ще отмине... Когато си млад и неопитен, вземаш всичко присърце, бунтуваш се, едни странни мисли връхлитат в главата ти, после моменти на разруха и тих плач изпълват дните ти. Близките, семейството ми помогнаха. Също и знанието, че има още много да учиш, да знаеш кога да замълчиш и кога да удариш в точния момент. Железни принципи и дисциплина - това е разковничето.

- Познаваме ви предимно като драматична актриса. Смятате ли, че режисьорите ви поставят в стереотип?

- Вече не. Надявам се. Колкото повече възможности и вглеждане в отсрещния, толкова повече поле за изява. И доверие. Не съм таралеж и съм готова да се впускам в себе си, да се търся, намирам, изгубвам, страхувам, срамувам, да падам, да ставам...

- Само няколко години след ролите на тийнейджърки в скорошния "12А" изиграхте учителка на такива. Как е от другата гледна точка? Тази роля наведе ли ви, например, на някакви мисли за поколението, което расте, и за пропастта между по-възрастните и най-младите?

- За мен този филм и ролята в него бяха като преминаване "от другата страна". Ако трябва да изброявам тежки професии, учителската ще е в моя топ 3: без претенция да ги подреждам, там са актьори, лекари, учители. За съжаление обаче работата с младото поколение се оказва доста трудна, дори непосилна според мен. Има твърде много агресия и насилие, желание за доминация. Примерите за подражание са провокативни и неуместни. Не знам... Може би трябва да се върнем към корените си и да погледнем малко назад във времето, когато уважението и желанието за развитие бяха част от възпитанието. Едно "добър ден", "извинявайте" или "довиждане" са достатъчни да усмихнат деня ти. Вместо това виждаме намусени физиономии, мрънкащи под носа си. Една от най-вредните и опасни мисли е "Всички правят така".

- В НАТФИЗ завършихте класа на Пламен Марков и Ивайло Христов, от който излязоха също Явор Бахаров, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев... Докъде е талантът на учениците и доколко успехът е заслуга на преподавателя?

- Има талант, който трябва да надграждаш, и това, повярвай ми, се вижда и цени. Учих и бях приета в клас, в който не спирахме да работим, някои отпаднаха, други поеха по своя път на развитие. Спомените ми оттогава са вълшебни. И да, огромна заслуга имат преподавателите ми.

- Семейство от двама прочути актьори: как мелите брашно с Деян? Не сте играли все още заедно във филм или представление - а бихте ли го направили?

- Всичко с времето си. Няма да скрия, че много искам да се срещнем на театралната сцена (която и да е тя) и да минем през всички етапи на създаването на едно представление, от първата репетиция на маса до нейното излизане пред публика. Имаме желание, един ден....

- След отминалата дълга серия празници, изразяващи се за мнозина в трескаво пазаруване и празнуване на материалното, каква е равносметката ви за 2017-а? Какъв е смисълът на празника за вас?

- Мисля, че по-силната дума от подарявам е дарявам. И колкото по-близък е човекът, на когото даряваш, толкова материалното освобождава място на неосъзната потребност подаръкът да радва с духовна същност. Намирам също така, че истинският подарък не се купува от магазина, а е нещо, което ти самият много обичаш. Нещо, което е било твое и любимо. Раздялата с такова скъпо притежание е мъчителна, но е сигурен знак, че вече превърнато в дар на любимия човек, го прави много повече от предмет, който някога си имал.

2017 г. беше здрава година за нас, имахме възможност да работим с режисьори, с които винаги сме искали. А за това, което предстои, ни остава да се молим за повече добро и да забравяме лошото. Защото всяко начало е обнадеждаващо и надеждата угасва последна.