За да не се замисляме, когато се отричаме от миналото си, ние сякаш сме автоматизирали този безрадостен акт и рядко се обръщаме назад. Дали пък за да не се натъжаваме при спомена за онова, което сме загърбили? Защото в забравата, като в крипта, може да се открият незаслужено отритнатите дела и достижения на предците, блясъците на нашето българско Някога и на нашето българско Вчера. Не съм убеден, че не можем да намерим там пример и подтик, с който да съизмерваме своите стъпки и кроежи в модерния, но и очевидно лъкатушен век пред нас.

Кое как, изпратихме старата година. И ми се мярна едно такова изпращане в друго време, с други хора и с едно събитие, което малцина вече се сещат да спомнят и да разкажат. Но има запазена памет и за това. А и поучително е...

Било е след войната. Било е в Беглеж. Не е странно, че ровя в онова време. Странното е, че въобще имам извори оттам - не съм живял в Беглеж, а нещо все така избликва в съзнанието ми. Историята започва през 1945 година. Сурово време. Гладно, може би, не - селото е работно, населението - гросмайстори на земеделския труд, земята ги храни добре. Но и време мизерно - без никакви стоки в продажба, захар, гьон, парчето плат е с купон, на когото се падне. Току-що е свален позорният надпис от вратата на кметската канцелария: "Цървули и клинци няма".



А Беглеж пожелава "електрика"!



Това е доста дръзко желание. Електрификацията е политика на държавата: може би защото Ленин така е поръчал, или пък поради другите, истинските причини. Но тогавашната държава не може да даде почти нищо за нейното изпълнение. Освен... самото електричество. Днес не можем да си представим онзи свят на тъмните села, на газените лампи и фенери, глухотата на тогавашната българска нощ. Беглеж избира електричеството и го иска незабавно. Но при него то ще идва трудно и дълго. Цели пет години.

Било е неспокойно време, в България са се вихрели борби и омрази, войната едва свършила, черната борса подкопавала страната, арести, реквизиции, съдебни процеси, национализация. Нищо не отклонило беглежени от този осъзнат, делови устрем към тяхната тъй естествена и тъй невъзможна цел. Селото било със самочувствие, сплотено, вярвало в крайния успех. За да не стане грешка, да ви кажа отсега: още е нямало ТКЗС, а хората са действали като един. Всеки стопанин на имота си, всеки водач на челядта си - а сговорни, устремени. Вярвали са, че заслужават промяна и са си я заслужили. Без да знаят, че се задават промени, от които няма къде да се скрият

Селото е отдалечено от града, на самата граница на Плевенска околия. Необходими са много километри медна жица, за да се свърже то с най-близкия електроразпределителен център. Трябва да събере и да предаде три тона бакър, за да я получи от фабриката. Този бакър по онова време е нещо като конвертируема валута. Той е неотнимаема и строго контролирана част от състоянието на всяко семейство - влиза в "основния капитал". При женитба, заедно с останалата част от зестрата - земя, пендари, руба, се е уговаряло предварително и количеството бакър, което младоженката ще принесе в дома на свекъра. Носели са го след каруцата с чеиза: ослепително калайдисани тави, тигани и котли,чийто блясък в слънчев ден затруднявал тогавашните фотографи да документират шествието. В Беглеж точно такъв парад на бакъра не е познат, но от това той не става по-малка фамилна ценност. В края на краищата селото събрало и "предало" тези три тона срещу медна жица и така си осигурило свързване с "електриката".

От всяка къща поискали по един стандартен дървен стълб. Семействата, които имали гора, нямали проблем. Останалите трябвали да купят и пак да "предадат". Минали от "горското", маркирали в землището над 600 дървета. "Предали" ги. Хората с горите всъщност пожертвали по 4-5 и опростили дълга на другите.

Проблем било и да се изработят вътрешните инсталации в къщата. Кабелите се произвеждали пак във фабрика, пак в гладно време. Понахранили работниците. Комисия събирала от стопанките в Беглеж брашно, мас, олио, сирене, каквото Господ дал. Фабриката се отплатила с някакви "маломерни" кабели, останалото работниците го изработили извънредно. От блатата край Оряхово извлекли и прекарали два трансформатора. Било е нужно въображение,за да се открият край Дунава неща, които никъде по онова време не могли да се открият. Днес никакво въображение не може да ни помогне да си отговорим какво са търсели в блатото тези трансформатори.

В последната вечер на 1949 г. в Беглеж тържествено идва електриката (токът).



Светват 650 къщи - неузнаваеми, празнични за новогодишната нощ



От космоса това вероятно е изглеждало като съзвездие, проснато върху земята. Непознато съзвездие, непроучено. Приготвили си и едно невиждано финално събитие. В салона на читалището завъртели първия филм на първата кинопрожекция. (Отрано се сдобили с киномашина: семействата дарили зърно за покупката.) Гледали "Каменното цвете" - руска приказка из живота на уралските резбари върху камък. Много популярна лента, дълги години се въртяла в българските киносалони. Било е естествено селяните, вече постигнали своето, да изгледат една приказка. За тях времето е било скъперник на приказки, а които приказки им е поднесло, не са се сбъднали.

Опитвам да си спомня новогодишната нощ. Вчера беше, а вече избледняла, разбъркана в паметта. Фойерверки и вицове. И безсмислен студ на площада. Тук му е мястото да река, че завиждам на селяците от петдесета година. Но не, каква ти завист, като знам какво се е задавало пред тях! И все пак, каква илюминация само, какво заслужено сияние в самата среда на двадесетия век! Имало е какво да озари живота им, макар и в един миг от него. Но от такива славни мигове и от такива скромни победи е изградена цялата човешка история. Разпръснати в нея, разтворени, заличени, те пулсират по нейните кабели и релета, по нейните стълбове и трансформатори и породената в отдавна забравени дела енергия тихичко пука в ушите на човечеството: тук съм, тук съм...

За да помни човечеството, че ако внезапно отрони някоя дръзка, нечувана, неотложна идея за своето бъдеще, винаги ще има с какво да я задвижи.