"Татко - пита детето, - това на дървото сини сливи ли са?"

"Да - отговаря бащата, - сини сливи, синко."

"Тогава защо са червени?" - продължава разпитът.

"Защото са зелени!" - тросва се родителят.

Преживял съм тази невинна хумореска с две поколения деца в семейството. Забавна е повече за възрастните, отколкото за тях. Малките го схващат веднага: червени, защото са зелени. Големите, уж наясно, почват със страшна сила да се чудят: откъде-накъде червени само защото са зелени! Едните го свързват със съзряването, другите - с пребоядисването. Цветовете, омесени в политиката, са загубили значението си от природата. Дори върху клоните на сливата те присъстват двусмислено и от това - коварно. А пък в живота - вятър ги вее. На едни зеленото им аленее, за други си е производно на синьото: добавяш малко жълто и готово. Особено сега, когато цветовете се разпределят според парите, които ги забъркват - преливат един в друг, омесват се, озадачават. Но това е само при специално осветление и в т.нар. лабораторни условия. В политиката чрез преливане, объркване и зацапване всички участници отдавна са придобили един и същи цвят.

Сив.

По нашите земи сивият цвят е традиционно популярен. Той е преди всичко практичен. Помня времето, когато беше предпочитан за семейния автомобил - калта и прахолякът не личат, няма да се мие често. Така се избираше и облеклото: сивичко, да не се нуждае от пералня, от химчистка. Сивият шинел се бе утвърдил през всичките войни - отлична маскировка, слива се с пейзажа. Имаше и други ярки (!) превъплъщения на сивото. Сивият поток, например. Средно бездарни до полуталантливи мъже и жени на перото, на четката, на сцената и музиката, безизразни, безполезни, но пък и безвредни за властта: тя ги презираше, но и ги глезеше, бяха предпочитани заради това, че не изпъкват, не блестят, нямаха цвят - друг цвят освен сивия. Българинът шаблонно се жалваше от сиво ежедневие, сиви бяха телевизията, панелите, костюмите на вождовете. (Сиви бяха и очите ти, Емилия, но това бе вече друга опера.) Сивотата стана запазен държавен цвят, цвят практичен, икономичен, цвят без напрежение и изненади.

Вярвахме, че това ще се разнесе от ветровете на промяната. Но това бе промяна без ветрове. Или сивите ловко се снишиха. Вярвахме, че ще дойдат други цветове, дори развяхме ярки знамена. Но знамената бързо избеляха, прибраха ги или направо ги бракуваха. Сивият поток пресъхна или просто спряхме да го споменаваме. Вместо него - сивата икономика набъбна в сянката*. След някое неудържимо преяждане тя избълва ордата от сиви политици и ги разпредели по банки, кресла и коридори на властта. Те странно напомняха питомците на детските градини от Татово време: послушни, с бързи очи, в огладени пепитени престилчици - червена група, синя група. Но това бе за кратко. Първо: бързо израстоха премените си. Второ: губеше се време за преобличане. Прегърнаха сивото и като габардин, и като облик. И народът си отдъхна, припозна ги. Улесни се и той: можеше да ги ползва многократно, не се налагаше след всяко оцапване да ги мие и да ги бърше. Борбата на цветовете се забрави, но от политиката лъхна на прашно, на неопрано**. Задушно стана в България и населението се втурна на въздух - не толкова да се нахрани, колкото да се надиша. Двата терминала плачат за разширение. Спорим за нови реактори, а за терминалите нехаем.

Сивичките наши управници влизат във властта уверено, без комплекси. Преди да станат посредствени политици, те вече са били посредствени в досегашния си живот, всеки в своята област. Разполагат се спокойно, чинно и в същото време властно. Понякога вдигат шум - човек ще си помисли, че има дежурни по гюрултията. Това не е случайно. Ако настъпи тишина, ще се прокраднат нежелани звуци. Така в хубави стари къщи понякога, нощем, може да се чуе как работят дървоядите. За будния човек звукът от челюстите е зловещ като саундтрака на Хичкок.

Скандалите в сивия спектър са някак смотани, малокръвни. Народът настръхва, а действащите лица си остават самодоволни и горделиви. Дори убийствата, шокиращите разстрели от последно време, кръвопролитията по пътищата, бедствията и разрушенията от нехайството и високомерието на държавата не ги разстройват. Не ги засрамват позорните им гласувания (лекарствата за раково болните, машинациите около конвенцията за третия пол). Те се щурат по авансцената, пъчат се, бият се в гърдите или кълнат опонентите си - единственото, за което се оглеждат, е да не вземе да падне завесата зад гърба им.

Сивото около нас се сгъстява. Няма по-печално сиво от онова, което е омесено от първоначално свежи, романтични цветове. То е сочно и непроницаемо. Толкова е плътно, че сякаш самото то копнее за нюанси. (Редно е сивото да има нюанси, а напоследък - и модерно.) Но нашето сиво вече е неспособно за това, закъсняло е. А и едва ли някой ще му ги зачете. Една светлина трябва в тази страна. Незабавно. Казал е поетът: "Събуди ме вчера!"...

_____________________

*Ти да видиш - днес сивата икономика подхвана сивите панелки, да ги санира!

**И после: съдържанието на праховите частици в българския въздух скочило до небесата. Няма да скочи ли?