В деня на откриването на европредседателството двама български политици сътвориха изумителни изказвания. Повод бяха многото протести, "прерязали лентата" на събитието. Ресорният по председателството министър Лиляна Павлова заяви по Би Ти Ви, че демонстрациите са "малко като да се оплачеш на арменския поп". Бившият държавен глава Росен Плевнелиев рече по друга: "Още не сме се освободили от робската си психика, все очакваме някой друг да ни освобождава". Без да отричат правото на протести, двамата искаха да кажат, че с площадното недоволство България се излага пред Европа.

Логореята е неизменен атрибут на информационния век и тъй обезценява словото, че със сигурност утре някоя държава може да обяви война на друга в "Туитър", без въобще да смята да я напада. В този смисъл изявленията на Павлова и Плевнелиев могат да се приемат за безобидна фира, която дава свръхпроизводството на думи. В случая обаче не бива да бъдат подминавани, защото показват лични, национални и наднационални феномени и състояния.

При Павлова очевидно има изключителна арогантност и непремереност относно това, което е допустимо да изрече. Личи ехидната й убеденост, че попът е непременно арменски. В този смисъл трябва да се каже, че твърдата подкрепа, която председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер и редица европейски лидери засвидетелстват на Бойко Борисов, води точно до това -



арогантност и самозабравяне



сред наместниците им тук. Преди десет години заради изключителна корупция и липса на правосъдие при премиера Станишев ЕК спря достъпа до еврофондовете на България, а сега при изключителна корупция и липса на правосъдие настоящият премиер Борисов получава братска прегръдка от Юнкер. Двойният стандарт е видим, не е изненадващ - Борисов очевидно е удобен за някои цели и задачи на ЕС, а в политиката водещ винаги е интересът. Но в моменти като днешния се вижда, че интересът акушира раждането на чудовища. Ако в Брюксел, Берлин или Париж има хора с глави на раменете, трябва да знаят, че всичко това в България води до разочарование от ЕС сред убедени еврофили. А неубедените имат и достатъчно други поводи за разочарование.

Сваленият билборд на полицейския протест говори за същите арогантност. Липсата на норма за допустимост при действия и думи бе показана и в предишните дни от представители на властта. Павлова е просто един от многото примери.

При Плевнелиев ситуацията е по-различна. Вече е безобиден. Но за пореден път трябва да се отчете какъв точно човек бе президент на България пет години. Този мъж очевидно е с твърде елементарни исторически и културни познания. В българската история не роби са надигали глава и са търсили свобода, а смели хора, които не са се чувствали роби. Дирели са височайшо чуждо внимание не като заложници на съдбата, а обратното - като съзнателен безалтернативен политически акт. По-важното е, че през последната година в серия медийни изяви Плевнелиев потвърди, че никога не е бил нещо повече от карикатурна властова креатура на Борисов (преди няколко седмици най-искрено му пожела да задмине Тодор Живков по престой в управлението). Днес жалко изглежда не само той, но и онази вяра, която му засвидетелстваха милиони българи при протестите срещу правителството на Пламен Орешарски.



Още ли е валидна офертата да оглави дясното пространство?



(Този въпрос следва да бъде зададен с много смях и ирония, но е напълно логичен с оглед на някои изказвания.)

Видимо е, че протестите страшно много изнервиха властта, ГЕРБ и нейните производни. Освен ниска политическа култура, нервите издават и изключително слабо самочувствие. Принципът "Да не се изложим пред чужденците" показва дълбока провинциалност и липса на способност за самооценка - не знаем какви сме, да се харесаме не смеем, радваме се, ако някой отвън ни потупа по рамото. Иронията е, че властта я тупат по рамото отвън, но пак не е щастлива. Защо ли? Живеем в наистина интересни времена. Политическият европейски елит подкрепя българския, но май



по-важни се оказват неелитните, невластови настроения



(западни медии, български протестиращи...). И у нас, и по света елитите се изпразват от съдържание, подкрепят се, но напразно... Всъщност независимо кой каква позиция заема относно българските протести, трябва да се каже, че скоро не е имало такава красота в родния граждански живот. Развитите демокрации живеят в постоянен режим на протест, незряло е да не го забелязваме.

Най-забавното в цялата ситуация е, че докато българите се караме ще ни докара ли Европа трети пол, пред нас изникна поп. Уж е европейски, но бе обговорен от представител на управляващите като арменски. Права е Павлова - давещите се трябва да се спасят сами.