"Това, което народът иска", произнесено от устата на политик, е опасен словесен рецидив. Премиерът Бойко Борисов оттегли Истанбулската конвенция, съглашенството в управленското тяло ГЕРБ - "Обединени патриоти", поиска държавата да си върне контрола в ЧЕЗ. Отново, "защото хората искат справедливост", г-н Борисов заръча да се променят текстовете за "неотложна самоотбрана". Името на народа открай време се е превърнало в извинение за политическите безсилие и воля. Магическо обобщение, което легитимира интереси на новите форми на властова номенклатура, тесни интереси и междупартийни компромиси. Затова не отразява искрено волята на хората, а е една обикновена реторическа тропа в устата на политика.

"Ние сме длъжни да се съобразим с народа", аргументира премиерът Бойко Борисов оттеглянето на конвенцията по време на правителственото заседание на 7 март. А всъщност причината не е, защото това беше поискано от хората, а заради натиска от близките партньори на ГЕРБ, опозицията, президента, православната църква и религиозните организации. Но, извинявайте, не и целият народ, а част от българското общество.

Изобщо името на народа се е превърнало отдавна в



захарен памук в политическия стомах



Изглежда, че има форма, цвят, обем, а след преглъщане се стопява още в устата на оратора. Управляващите, отново с голямата баданарка "народът го иска", ще направят всичко възможно да върнат държавата в ЧЕЗ. (След като последните дялове бяха продадени от първия кабинет "Борисов". А от ЧЕЗ оповестиха, че през 2017 г. са предлагали държавата да участва, но имало отказ.) Лицемерните демонстрации на единство в управляващата коалиция обаче не означават, че това ще бъде в интерес на хората. Зад единните трептения у ГЕРБ и "Обединените патриоти", стройната редица, глътнати кореми и единомислие се случва поредното преразпределение на партийни квоти в бъдещия електроразпределителен борд. И докато някои са омаяни, чувствайки се припознати в колективното "народът", други вече отварят сметки за нови постъпления.

По същата струна и БСП тръгна да сваля кабинета. "Ние не сме гадове. Ние сме част от българския народ. Обикновените хора, които искат да правят бизнес, не могат заради калинки, гинки, деляндобревци и суджуци. Г-н Борисов, народът излезе по улицата и всеки ден си казва думата, а тя е - оставка", прегърна името на народа и лидерката на БСП Корнелия Нинова на протест срещу кабинета. "Бойко, страхливецо, не се крий от народа", повтори и социалистът Стоян Мирчев.

Видимо е, че



кабинетът "Борисов 3" е много по-подвластен на популизма



и на често противоречащите си и доста емоционални въжделения на улицата. Премиерът се чувства като в менгеме - между натиска на коалиционните партньори (ОП, зовящи към национализация и прогонване на чуждите инвеститори) и опозицията, от една страна, и страха на самия Борисов от повторение на събитията от пролетта на 2013 г. Най-много се страхува обаче да не бъде разлюбен от тълпите, да загуби "народната любов".

Политиката "да се харесаш на всички" превръща политическите актьори в интересни образувания: те не играят по правилата, законите и разбиранията за демокрация, а все повече търсят да получават овации и одобрение като малки и несигурни в себе си деца. В тези колективни ръкопляскания обаче се чува не разумът (въпреки че кой ще каже какво е разум), а тези, които са най-шумни. Затова и българските герои на Монти Пайтън са готови в крачка да променят закони, а днес и да се наемат, "защото дошло времето" (по Борисов) да разширяват разбирането за "неотложна самоотбрана". Действията на прокуратурата в случая от Пловдив също са брутален популизъм, снишаване, а след това и реакция под натиска на улицата. Арестантът беше пуснат (с мярка подписка), за да се угоди на протестите ("Свобода за доктора!"). И за да е и вълкът сит, и агнето цяло, промениха и обвиненията - от умишлено убийство на умишлено причиняване на смърт при превишаване на пределите на неизбежна отбрана.

Големият проблем обаче не е в това, че българските граждани искат да носят пищов на кръста, а че не се чувстват вече защитени дори и в собствения си дом. Престъпността и язвите в неработещата правораздавателна система не се появиха изневиделица в третия кабинет на Бойко Борисов. А днес в "името на народа" политиците за пореден път бягат от отговорност, покривайки с чул проблема с недоверието в неработещите силови и правораздавателни институции (МВР, прокуратура, съд), за да дадат свобода на всеки с пистолет да стреля, когато се почувства застрашен. Заради загниващите основи на държавните институции крещящи малцинства са готови да изземат основни функции на съда - под ефекта на емоцията да оправдават за убийство и да раздават правосъдие. Това обаче не е народът.



Един политически инженеринг, изпял сленга "няма такава държава",



се готви отново в името на народа да сменя политическото статукво. Никой от политиците обаче не може да даде ясна дефиниция какво е народ. Защото нито президентът Румен Радев, нито ГЕРБ, нито БСП, нито останалите парламентарни формации в сегашния парламент, нито кандидатите за власт от телевизионния екран с "кастинг за политици" са получили или някога ще получат гласа на народа.

Защото народът не е някакво аморфно образувание. Но непрекъснато е разкъсван от политически рептили, които се чувстват достатъчно уверени, че са на върха, по волята му. А още по-тревожно е, че колективното омерзение ни прави все по-пасивни участници в тези процеси. Гледаме да се включваме в това, което ни е интересно, без да имаме единно разбиране какво е обществен интерес. Интерес, ама не обществен, невинаги партиен, а най-често собствен. Казано е още по-добре в "Находчивият Филип": - "Какво пиете? - Всичко, стига да е уиски."