Утре е Денят на падналите.

С години имаше негласно двоумение в обществото: на падналите или на загиналите? И днес още ги редуват в заглавията. Така е заложено, като че ли. От Ботев още: "Тоз, който падне в бой за свобода..." Но също и: "Ще да загине и тоя юнак..." Старият воин Георги Ст. Георгиев, герой на героите от Първата световна война, се противопоставяше гневно на това смесване. "Те не загинаха - казваше той за своите бойни другари, - те паднаха." Аз се присъединявам към избора на Атанас Далчев: "Всички, паднали за свободата/дето и да е, са наши братя..."

Така че - Ден на падналите. Ако бях дете, каква чиста песен щях да му изпея! Но други са мелодиите на новия век, възторгът, идеалите са някак отчуждени, не ни възбужда тъй съдбовно свободата, а единението с мъртвите ни спохожда само за да ни озадачава.

Имам запазен откъс от едно друго време. Не съм бил дете, но затова пък колко млад съм бил! Как пътувам в коридора на препълнен понеделнишки влак, как посрещам с лице падащите от слънчевото небе дъждовни капки, как китките на черешите замахват дръзко към прозорците и как застаналите край железния път макове не се разбягват, посрещат следващите по разписание гръм и вихър на стоманени колела. "Макът - писах тогава, - преданото тихо цвете, безпомощно и пред най-незначителната буря, с нехайна и артистична съдба, обвързано с най-красивата легенда за сътворението на червената красота от червената кръв." И още: "Нещо съм си мислел тогава, гледайки възрастни железничари да редят варосани бели камъчета пред мяркащите се покрай експреса гарички и кантони, нещо съм си припомнял или забравял, прекъсван от избумтяванията на мостове и стрелки или от неумелите клавиши на някакъв акордеон в купетата и когато успях да задържа думите, не знаех дали са нови и мои, или само съм ги припомнил.

"Макът - гласяха тези думи - е паметник на незнайния воин."

Тук трябва да превключа на скромност. Всичко, което последва след този влак, има значение за мен самия. Какво значение е имало за събитията, които последваха, се въздържам да гадая. Написах веднага, че трябва да се издигне Паметник на Незнайния воин. Имах планина от аргументи: че не знаем гробовете на своите владетели, на водачите и апостолите от освободителните борби, че гробовете на нашите герои в българските земи наоколо са изравнени с булдозери. Мисля, че нищо повече не сторих по въпроса, освен дето писах няколко пъти за това. Не можех да се катеря по инстанциите, не вярвах, че има смисъл. Понякога мнението им проскърцваше - така, че да стигне и до мен. В смисъл, че няма незнайни герои, че героите ние ги знаем, има списък. Иван Гарелов ме извика за един разговор в телевизията. Споменах идеята и в няколко други интервюта. А мисля, че въпросът вече е бил (казано по днешному) приоритетен за обществото и затова тъй неочаквано се задвижи. Беше странно, изненадващо беше. Разни капацитети открито мърмореха, че това не е в българските традиции. Други отсичаха, че няма нужда да се събират спомоществования от народа, държавата, ако реши, тя пари има. (За паметника на Бузлуджа обаче събираха.) Но това беше онази власт - тя и когато мислеше, и когато се съгласяваше, мълчеше.



В народа обаче идеята отекна.



Научавах това от писмата или когато се мярках някъде из държавата по друга работа. Не беше чудно: имаше живи тогава вдовици на паднали и безследно изчезнали по фронтовете на освободителните войни, майки войнишки имаше и безброй сираци. Много бяха се загубили в националните междуособици, а беше жива паметта на безкръстните славни герои, полегнали по скали и по орляци. Мога да разказвам епизоди, а съм и разказвал. Пишеха ми жени, които бяха погребвали ризи на съпрузи, на бащи, на братя. Пенсиониран танкист след време ми откри как с колеги размножавали на ксерокс текстовете за паметника и ги разпращали до военното министерство и където още се сетили. Затова не трябва да се слага ударението върху едното писателско участие. Няма да бъде истина. Просто България имаше нужда от такъв гроб и е трябвало някой да продума...

Освен това идеята въобще не беше нова. Не бе за вярване, но тя вече бе възниквала, бе дискутирана, бе възприемана, осъществена бе дори и после погребана, не, не погребана, а просто... разтурена. Паметникът е построен и после премахнат! Вижте как изглежда тази драма...

През 1923 г. Народното събрание приема закон за създаване на фонд за въздигане на паметник на незнайния български войник. Част от парите са държавни, другите се набират в обществото. С проекта се натоварва скулпторът Андрей Николов. Той обявява идеята си. Ето как я предава безспорният познавач на българската скулптура, покойният доцент Николай Бошев:

"Във вътрешността на пиедестала, в специално направен гроб да се поставят костите на един неизвестен български войник, които ще бъдат закрити с барелеф на войник-покойник, символизиращ смъртта на бойното поле. От двете страни на пиедестала ще бъдат поставени четири релефа на български жени, символизиращи Тракия и Македония, Добруджа и Западните покрайнини, облечени в национални носии, които вървят към гроба със свещи в ръце и изразяват скръбта и почитта на целия ни народ към дадените жертви. Върху пиедестала е разположена статуята на лъв в позата на сфинкс, с енергично обърната настрани глава, който олицетворява силата, надеждата и готовността на българския народ за постигане на народните идеали"

Около самия проект, около бюджета на бъдещия паметник и около личността и творческите възможности на автора се водят люти спорове през всичките години до завършването му. Трудно е да се цитират жлъчните нападки и квалификации за скулптора и за неговия неподражаем лъв. Към това може да се прибави и скандалното решение на автора да извае царя на животните по лъва от зоологическата градина в Рим. Избухват страсти, завист и интриги, които не правят чест на тогавашната общественост. Все пак всичко се разиграва над един (утрешен) гроб. Но броженията имат резултат. Вече завършен, гробът стои неоткрит. Заобиколен с тараби, той се отваря от време на време. После почват бомбардировките и тарабите се връщат.

След войната, по време на разчистването на руините в София, паметникът е демонтиран. Лъвът, знакова творба в националната скулптура (в българските художествени среди той бива наричан "Лъвът на Андрей Николов"!) е свален от пиедестала и поставен в Детското градче по шосето за Самоков. После е преместен на входа на София при двореца "Врана". След това - във военния музей. Сякаш царят на животните обикаля града, за да маркира територията си. Накрая, през 1981 година, отново застава пред южния зид на "Света София" - на стража на гроба на Незнайния воин. Когато този гроб бе изграден отново...



След дълго и отбранително мълчание по въпроса някъде в инстанциите стената се бе пропукала.



Покрай тържествата за 1300-годишнината на държавата вероятно бе се появил дефицит на идеи и някой бе изровил вече известната, загърбваната - за Паметник на Незнайния воин. Особено се харесал аргументът, че там ще полагат венци държавни глави и делегации. Бях го вмъкнал уж случайно, странично някак, но нищо чудно точно това да е наклонило везните. Всичко после се извърши отново в мълчание. За вестниците това не бе атрактивно и не се споменаваше пред юбилея. После паметникът бе открит някак... без предупреждение. Но бе открит. И лъвът легна пред него, сякаш не бе ставал оттам. И може би незнайните най-после заспаха жадуван сън.

Един поет, високо в кариерата, с неудобство ми довери след време, че му било наредено да избере словата върху паметника. Спрели се на Вазовата строфа, но отрязали последните два стиха.("И твойто име само кат мълвяха/ умираха без страх.") Не върви героите да умират само с името на родината. Трябва да се умира и за партията. Днес тези два стиха всеки, който чете надписа, си ги добавя наум.

Това е отдавна отминало, улегнало, рутинирано. Вечният огън, запален в един предишен век, осветява, топли националната памет. А и националната съвест. От него утрешният ден за мен е по-различен, по-личен. Построяването на този паметник може да има много обяснения, но стига ми, че се допрях до него, че участвах, или поне си вярвам, че участвах в едно народно дело, което наистина се извърши. И още се чувствам честит, че го сторих с нещото, с което винаги съм искал: с перо. Може би по тази причина на 2 юни другарите ми, читатели мои, някои от тях напълно непознати, се обаждат, сякаш да си честитим този тъжен и героичен ден. Пред идващите десетилетия, когато много знайни вероятно ще бъдат забравени, нашият Незнаен ще спи пред стените на стария храм. Пред очите на всички. Под сърцето на България. И слава Богу, че не други, а нашето поколение получихме тайнственото озарение да повикаме Лъва...