|
Композиторът Любомир Денев е автор на музика за редица театрални постановки, филми и мюзикъли. През последните 20 години е композитор на свободна практика. Често концертира и прави записи като гост-диригент и джаз-пианист у нас и в чужбина. Наскоро отбеляза 25-годишнина от живота си на сцената с концерт в Музикалния театър, където е работил като диригент.
-----
- 25 години в музиката е сериозен повод за юбилейна вечеринка. Като видя отново части от мюзикълите си и ги показа пред публика и приятели, върна ли се в по-възторжени времена? С какво чувство?
- Не, не се върнах назад във времето, но се надявам, че излязох с едни гърди напред. И се радвам, че публиката ме последва. С много от моите изпълнители вървяхме дълго заедно и съм щастлив, че в този важен момент не само, че не ме изоставиха, а ми дадоха най-доброто от себе си и пяха без изобщо да питат защо и срещу какво.
- Какво е това нещо - мюзикълът в България? Има ли бъдеще този жанр?
- Голямо бъдеще! Отмина времето, когато мюзикълът само се пречкаше в краката на класическата оперета и се опитваше да вербува някой и друг изпълнител или слушател; в края на 70-те и началото на 80-те аз и моите колеги - режисьори, се сблъсквахме с всевъзможни пречки в опитите си да наложим този жанр - от нежеланието у някои да се пее и танцува едновременно до съпротива по отношение на вокалната стилистика, която често противоречи на класическите, "художествени" принципи... Сега вече няма никакви предразсъдъци, даже в оперните и симфоничните оркестри има музиканти, които чудесно се справят дори с джаз и поп-рок-задачите.
- Да си музикант и създател на сериозна музика днес у нас - това радост ли е или изпитание?
- То си е жива мъка, но идват и моменти на радост, поне в редките случаи на успешна реализация или на признание. Лично аз сам си избирам жанровете, в които да работя, и сам определям с колко крачки да съм напред (композиторът трябва да е винаги малко напред, но не толкова, че да не го виждат в далечината). Да не прозвучи много дисонантно, но ще кажа, че да пишеш музика - това е най-прекрасната професия на света! Създаваш един друг, паралелен ли, огледален ли свят, и си живееш в него. Е, може да останеш сам, беден и неразбран, но ти доброволно си се подложил на изпитанието и то с времето ти се услажда.
- Как протича денят на един композитор на свободна практика? Семейството ти подкрепя ли те? А приятелите?
- Денят ми е пълен с музика. Аз винаги казвам, че всъщност упражнявам ежедневно бягство от действителността. Срещам пълното разбиране на жена ми, която прави всичко възможно, за да не се сблъсквам с прозаичните битови проблеми от ежедневието. Синът ми, който е на 15 години, също много ми помага - често ми се налага да се доверявам на свежия му слух. А приятелите? - дали съм осъзнал напълно колко съм богат с тяхната помощ и доверие, макар че още от ученик цитирам "with a little help from my friends" на "Битълс"! А в конкретния случай помощта бе огромна и ми е трудно да изразя благодарността си, но какво щях да направя без Андрей Аврамов, например, или без подкрепата на ръководството и на всички колеги от Музикалния театър, от Младежкия театър?
- Като те слушам, май разчиташ най-вече на близките си за реализация на направеното. А какъв е делът на културните институции в страната в работата ти?
- Стараят се, но е илюзия да разчитаме само на тях, трябва първо сами да си помогнем и да не чакаме някой друг да поеме грижата за нас. Ето, за моя юбилей например изпратих покани в Министерството на културата и други национални институти - никой не се отзова... Но да не се правя на обиден - тези, които ме ценят, бяха там.
- Коя политическа сила у нас пее най-вярно? Има ли такава? Не си ли се изкушавал да се включиш в някой политически хор?
- Честно казано, не се виждам нито като хорист, нито като диригент на политическата сцена.
--------------------
В началото на промените у нас и аз бях обхванат от ентусиазъм и участвах в една-две прояви на СДС, но много скоро усетих, че политиката си служи с името и авторитета на артистите, за да манипулира обществото. Смятам, че изкуството не трябва да служи само на определени кръгове; за да е на всички, то трябва да е безпристрастно.
-------------
- Не си от хората, които често се въртят пред началническите кабинети и попадат пред височайши очи. Това не те ли лишава от повече възможности за реализация?
- Знаеш ли, за отношението между властимащи и артисти в главата ми се е забил един филм с Клаус Мария Брандауер - "Мефистофел". За мен властта е това: ако слугуваш на силните на деня, те един ден ти отмъщават много жестоко. Е, тези, които са близо до нея, сигурно се облагодетелстват временно по някакъв начин. Но аз се гордея, че за този си юбилеен концерт не получих финансова подкрепа от никоя държавна институция, справих се със собствени средства. Много се гордея!
Хората във властта идват и си отиват, сменят се често. А се надявам, че при хората на изкуството не е така.
- Ти даваш пример с диктаторска власт, демократичната власт би трябвало да е друго нещо. В края на краищата има и нормални хора по креслата.
- Безусловно. Но все пак хората на изкуството трябва да са предпазливи с обвързванията си. Или - поне аз съм такъв. Сигурно съм изгубил нещо с тази предпазливост - ето, преди 10 ноември не успях да се възползвам нито веднъж, да получа жилище, да стана "заслужил артист".
------
Но има и друго - никога не съм пренебрегван. Сега, като си помисля, даваше ми се път, имаше тогава немалка грижа за талантите. Мен ме изпратиха тогава, при тоталитализма, на специализация в САЩ. Мисля си, че властта не трябва да се мери с един аршин, във всяка власт има и свестни хора, които разбират, че не е нужно да им се кланяш, за да се уважавате.
------
- Какво според теб се случи точно с нашето общество през т. нар. "преход" към пазарна икономика"? Спечели или загуби културата от това?
- И спечели, и загуби. Оказахме се неподготвени както икономически, така и културно. Разрушиха се с един замах структури, които бяха изграждани с години, но пък излязохме от изолацията. Спечелиха главно младите хора с откриването на нови възможности за обмен, за обучение в чужбина. Най-талантливите се освободиха от източно-европейските си и балкански комплекси, а по-посредствените се пренасочиха към други професии. Изкуствено подтисканите комерсиални жанрове разкъсаха оковите и ще мине още доста време, докато обществото осъзнае огромните морални щети, които нанася на подрастващите. Аз си мечтая за изграждане на културна политика на България, която да има за цел експорта и на българското музикално творчество, най-добрите образци на което заслужават специална грижа, за да се наложат на световната сцена и да заемат мястото, което им се полага в световната културна съкровищница!
- Казваш, че свободата ни свари неподготвени, но що е свобода с подготовка? Не е ли естествен процес този социален и морален разпад, върху който ще се зида нещо по-добро?
- Но институциите имат големи отговорности за тези процеси. И в културата, и в обществото. Хората на изкуството, журналистите, политиците трябва да дават личен пример. Обикновените хора очакват някой да им каже - тази пиеса или тази музика е добра, а това е пошло.
- Че няма ли всеки собствен критерий за това?
- Изглежда няма всеки. Вкусът на хората без изграден вкус се формира от медиите, а те понякога налагат пошлото за мярка. Това е голяма отговорност.
-----
Повсеместно се допуска лошият вкус, с този псевдофолк навсякъде... С тези боклуци по телевизията. Ами аз съм баща, аз съм много загрижен за децата си. Например в 12.00 часа на обяд започват да дават някакъв филм с насилие, със сексуални сцени, когато цялото семейство сме у дома! Страх ме е вече да пускам телевизора! Не съм против да се гледа търговията, но трябва да се знае, че пошлото много лесно намира успех при нея.
---
- Но моралът не е от особена важност в изкуството. Не се ли боиш, че могат да те вземат за ретроград?
- Обезпокоен съм не от това. Понякога се замислям - дали не се превръщам просто в един стар мърморко. Но аз вярвам в тези стойности. Има едно отприщване, което е трудно управляемо. Скъсани са връзките между поколенията, едва ли не днес всичко започва отначало. От друга страна, сега по-интензивно пообщувах със студентите и студентките, които участваха в юбилейната вечер, и видях, че в същината си са добри, че има надежда, че и те искат само повече красота всъщност. Но времето ги тика към трудни избори.
- Много наши музиканти заминаха в чужбина. Как се отнасяш към културната емиграция?
- Разбираемо е да се търсят по-добри условия за живот и творчество. Жалко е, че те не могат да бъдат осигурени тук, у дома. Има една латинска поговорка "ubi bene ibi patria" (където ми е добре, там ми е родината), обаче творец без корен загубва своята идентичност и оригиналност. Културната емиграция е световен процес, той може да бъде регулиран само чрез парите. Лично аз съжалявам, когато някой млад човек публично заявява във вестника или по телевизията, че с радост ще смени страната си - как може такова нещо, ами че това е неприлично!
Но за да го спре, обществото трябва да погледне на културата като на скъпоценност, трябва да се разбере най-после, че без духовността сме нищо.
Виждам, че светът не върви на добре, имам чувството, че живеем на ръба, на финала на една цивилизация. Ценностите, в които съм възпитаван, са катурнати и изместени от повсеместна морална инфлация и от етична и естетична девалвация. Вярвам обаче, че това е само пяната на повърхността, а в дълбочина човешкото, красивото, е задрямало и само трябва по-често да го раздрусваме, за да не заспи съвсем.