Политиката открай време е зона на гумените усмивки и въпреки това избирателят открай време се хваща. Кълве. И кълве най-вече на усмивката. Захилената физиономия най-добре стои и на плакат, и на екран. Сега, пред последното преборване на общинския килим, кандидатите се усмихват съвсем предпазливо и когато успеят да се вживеят в образа, се държат сериозно, дори начумерено. Особен повод за усмивка няма: които и да спечелят в столицата и по места, ще трябва да се задоволят с остатъци - по-голямата част от менюто е вече ометено. Избирателят не може да се бръкне за допълнителен мандат и затова много-много няма какво да му се умилкват. Но пък те си знаят, че той ще трябва здравата да се бръкне след изборите. След всеки избори в България народът установява, че дори жабетата, дето се ручат в кампанията, после плаща от джоба си.

Стандартът на усмивката в общината е толкова висок, че всеки, който пробва да повтори опита (сполучлив, между другото), рискува да се подхлъзне. Веднъж: защото накрая най-после стана известна нейната цена. Второ: защото тя дори от телевизора лъха на претоварено бунище. И накрая: заради прозрението, че усмивките в политиката обикновено са с нож между зъбите.

Ако трябва да бъдем точни -



усмивката не е най-страшното на кметуването



Предходникът на засмения градоначалник рядко се засмиваше, но и той омириса столицата, като скри някъде водата и пресуши тоалетните казанчета. За съжаление, за софиянци точно усмивката е източник на зловоние. А може би не е честно, може би не боклукът, не кучетата, може би просто общинските пари миришат - и, вместо да прогонват, притеглят! И тъй като миризмата е доста силна (казват, че от Космоса се долавя!) трупат се кандидати отвсякъде. Защото никъде в държавата няма толкова пари, колкото в София...

Сега за пръв път не ни агитират, че непременно трябва да се явим пред урните. Няма ги предишните грозни предупреждения, че който иде за гъби, поставя демокрацията в опасност. Че гражданското общество ще замре, ако не се отметнеш в списъците. Сега всеки е оставен да следва повелята на сърцето си - за гъби, за круши, а още по-добре на казана за ракия. С тези редове също нищо не агитираме, а днес и без това агитацията е забранена.

Някога учителят ми разказваше за момчето, което спасило града си от враговете. Поискало на предводителя им да му отстъпи земя колкото една камилска кожа. Нарязало кожата на ивички и оградило с нея стените на града. Отървало съгражданите си - нападателите се смаяли и си тръгнали. В моето детство кой знае защо се смяташе, че това са били войските на самия Атила.

А спомняте ли си знаменитата скулптура на Роден "Гражданите на Кале"? Или "Нощната стража" на Рембранд? Безсмъртни творби са посветени на дълга на достойните мъже към техните градове, към свободата им, към съдбата им, към съня им дори. Къде са днешните кметове, съветници и въобще първите наши граждани в дни на изпитание? Къде са при бедствия, при болести, при хаоса и мръсотията? Режат ленти, ритат топка, броят си парите. Последният софийски кмет, забелязан заедно с града си в тежък час, е прочутият инженер Иван Иванов, за когото Кирил Христов в спомените си пише, че денонощно, безсънно е ръководел спасяването на хората и разчистването на руините след голямата американска бомбардировка на столицата. Но инженер Иван Иванов е легендарен, не защото няма свидетелства за неговата десетгодишна дейност начело на града, а защото в по-сетнешна България такъв кмет е изначално невъзможен.



Кмет ведно с града си в несгода и страдание



ние с вас най-вероятно няма да видим след никои избори през нашия живот. На днешния и утрешния кмет им стигат дупките и сметищата. Те са, които ще ги гоят и позлатяват. (И кучетата естествено да не забравим и кучетата.) А като раздадат и на съветниците - мир и сговор под планината Витоша. Дупки ще има за всички...

И все пак, къде са гражданите, които отбраняват своя град? Онези, които милеят своето малко отечество, гордеят се с него и не са готови да го отстъпят на авантюристи и самозванци? Или поне - не без бой? След всичко, което София преживя, понесе и изстрада, не може да не попитаме: има ли този град първенци? Други първенци, освен онзи първенец боклукчия, който кара най-скъпата кола в България. И освен първенеца парнаджия с най-скъпия джип. И освен клакьорите, които на всеки избори ни се пробутват за първенци. А първенци по принос, по пример, по престиж, по идеи, които да намерят път през дупките и боклуците и да изведат града от зоната на здрача, на циничните усмивки и позорните далавери. Къде са тези хора, в този град ли живеят? Как така никой не чува гласа им? И има ли мълчанието им цена? Кой я плаща, все пак?

Защото София е град голям - една камилска кожа няма да го спаси...