:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 392,994,702
Активни 169
Страници 26,618
За един ден 1,302,066
Фамилия

5 истории на Антонина Желязкова

Известната правозащитничка още от училището била независима и инакомислеща
Антонина Желязкова е председател на Международния център за изследване на малцинствата и междукултурните взаимодействия. Родена е на 28 ноември 1952 г. в София в многолюдното семейство на акад. Любомир Желязков и преводачката германистка Марта Желязкова. Твърди за себе си, че по природа е оптимистичен и весел човек, но притежава и добра доза скептицизъм. Гледа на живота и особено на себе си с хумор, въпреки че й е излязло име на строг човек. Вероятно единствените снимки, на които е сериозно-мрачна, са онези до 3-годишна възраст. Кратък период, когато се е вземала на сериозно. През последните 15 години най-голямото й предизвикателство са теренните проучвания като балканист и социален антрополог в региони с етнически и религиозни конфликти и в поствоенни общества, а разбира се, и в нашенските гета. Признава си с ръка на сърцето, че обича риска в професията. И е изпадала неколкократно в много опасни ситуации.

--

1. Антиуниформеният бунт

Бях много палаво дете. Непрекъснато измислях поразии и понеже имах качества на идеен водач в злодействата, въвличах в тях още много деца и възрастни да патят заедно с мен. Всичко това се разви до размерите на природно бедствие, когато станах гимназистка. Създавах чудовищни главоболия на родителите си.

От този период имам любима история. Със самочувствието на ярка личност мразех ученическата униформа. Уших си сама една черна пола, намерих си един развлечен черен пуловер и върху него завързвах една подвижна бяла яка - всичкото това, за да не съм със задължителната черна престилка. С една дума - "Не!" на унификацията. Получавах непрекъснато забележки, гонеха ме, неизвинени отсъствия, скандали - не и не! Търпението на директора се изчерпа по някое време и ме повика в кабинета си. Започнаха едни крясъци: "Ти, коя си! Ти, къде се намираш! Ти, ще разваляш дисциплината на цялото училище! Ще те изключа! Какви са тези парцали по теб? Да ги хвърлиш, да ги съблечеш, веднага!!!" И аз започнах: развързвам якичката - хвърлям я на пода. Изхлузвам пуловера - хвърлям го на пода и започвам да разкопчавам полата. Директорът е пребледнял и онемял. Най-сетне, ужасен, успя със заекване да каже: "Ти, луда ли си, бе? Какво правиш! Спри, спри! Бързо да се махаш от кабинета ми…" Ако искате, ми вярвайте, но завърших елитната си гимназия с тази пола и този пуловер, да, и с якичката. И това в края на 60-те! А някои се оплакват, че били невъзможни съпротивите и пробивите в системата?



2. Софиянци със софиянци такива...

В гимназията бях неизчерпаем извор на забавни хрумвания. Когато тръгвахме веднъж на екскурзия из България, предложих на моите съученици да украсим автобуса от двете страни с големи транспаранти, изписани с едри ярки букви с част от строфа на Стефан Цанев: "Напред, колумбовци и магелани, към нови светове…!" Стигаме в провинциален град и един час разглеждаме. Когато се връщаме на площада при автобуса, той обкръжен с милиционери, които притискат шофьора в ъгъла. Учителите ни загубиха ума и дума, защото милицията веднага се нахвърли върху тях и вика: "Какъв Колумб, какви са тези магелани и какъв нов свят?! Къде сте тръгнали - в Америка ли ще бягате, хулигани? Няма да позволим в нашия град да сеете зараза, софиянци със софиянци. Хайде в ареста!" След дълги молби и привеждане на литературни доказателства свалихме плакатите, конфискуваха ги и продължихме по маршрута. Тъжно-смешна история, но истинска - от 1968 г.



3. Един час унижение

Като студентка в СУ "Св. Климент Охридски" ходех най-редовно на бригади - лятна и есенна. Имах късмета да ни пращат в плевенски села, където имаше конни бази за отглеждане на спортни коне. Това беше любимият ми спорт. Работех като хала - от 8 до 11 часа аз съм изпълнила и преизпълнила нормата - все едно дали беряхме домати, чушки, цвекло или грозде, според сезона. След това бях свободна и отивах в базата - не им достигаха жокеи и до вечерта яздех. Прибирахме кравите на ТКЗС-то.

Един ден - вълнения в лагера. Строяват ни под знамето. Пристига черна "Волга", от нея излизат началници от окръжния комитет на партията. Усмихват се благо и питат: "Е, имате ли ударници, кои са най-добрите берачи?" Ние мълчим. Така си беше най-безопасно - да не се набиваш на очи. Бригадирите ни обаче викат: "А, имаме много добри, ето например Антонина, излез пред строя!" Излизам. Качват ме във волгата, от разговора в колата върху трудовите рекорди започвам да си мисля, че може би ще ме снимат за местния вестник по темата бригадирски труд. Слизаме на едно голямо поле с елитни сортове домати и чушки. Шофьорът отваря багажника и вади касети. Началниците от окръжния комитет на БКП слизат, палят цигари, облягат се на колата и казват: "Бери!" А, мисля си аз, сега сигурно ще ме снимат. Обаче фотоапарат няма. Брах с най-високата си скорост около час и им напълних багажника до горе с домати и чушки. А те ми казаха: "Браво! Браво! Наистина си много добра!" И ме оставиха на полето да се прибирам пеша, а те отпрашиха с волгата. Този час унижение ми беше достатъчен. Вървях още час пеша до лагера и пристигнах при колегите си завършен дисидент. До края на бригадата се смеехме до сълзи, защото всеки си признаваше колко ми е завиждал в какъв "герой на труда" ще се превърна.



4. "Расистките" уклони на 5-годишния

Имам една доста конфузна по отношение на родителските ми качества история. От началото на 1989 г. ченгетата от ДС бяха предприели линията да ни преследват натрапчиво - за сплашване. Когато се срещахме по квартални заведения и градинки, веднага пристигаха двама-трима юнаци, които почти ни сядаха на масата и гледаха страшно. Често се срещахме в Мадарската градинка, защото там водех всеки ден синовете си Любчо и Ради на разходка. Беше се превърнало в практика да минават приятелите, да носят разни текстове, подписки, книги, криехме ги в бебешката количка на Ради и ги давах на следващите. Много смешно изглежда сега, ама тогава не беше чак толкова.

На 22 юни тъкмо бяха излъчили - и правеха следващите дни повторни емисии по "Свободна Европа", "Дойче веле" и "Гласът на Америка" - моето отворено писмо до Салих Бакладжъ, чрез което се извинявах на турците за насилията над тях. Разхождаме се с Евгения Иванова (тя с дъщеря си Яна на около 6-7 години) и аз с моите момчета (на 5 г., а малкият - на 5 месеца) в Мадарската градинка. Изведнъж скърцат спирачки и пред изходите на градинката паркират коли, от някои от тях излизат ченгета. Ние с Жени не сме от страхливите, но сега се уплашихме много, защото бяхме с децата. Ами ако ни натикат в колите за арест, какво ще стане с тях. Изпаднахме в паника. Тръгваме с децата към изходите на градинката, но пред всеки от тях имаше кола или стояха ченгетата. Връщаме се и тръгваме към друг изход - безуспешно. Сядаме разтреперани на една пейка и трескаво мислим как да спасяваме децата си. Точно в този момент аз загубвам за миг Любчо от погледа си, а в следващия виждам как едър мъж го влачи за ръката към мен. Хвърлих се като орлица и се впих в детето си, викайки: "Това е синът ми, пуснете го, незабавно!" Жени Иванова, с едната ръка стиска Яна, а с другата - количката с бебето ми и заплашва: "Това няма да ви се размине, нашите приятели ще съобщят по радиостанциите, цял свят ще научи…" В това време човекът ме поглежда тъжно, побутва Любчо към мен и казва: "Майка! Не ви е срам. Възпитавайте по-добре сина си. (Тук се извинявам на всички роми.) Нарече ме "мръсен циганин!" и отмина възмутен. Аз се обръщам и виждам как Жени се е свлякла на пейката и се залива от бурен смях, през сълзи, на пресекулки казва: "Голямата защитничка на правата на малцинствата, дето я излъчват по всички западни радиостанции - синчето й - расист…" Аз си бях поела дъх и започнах да се смея, което беше толкова оздравително, че двете си грабнахме децата и без страх напуснахме градинката през един от изходите, като гледахме нахално ухилени зяпналите ченгета. Те така и не разбраха как така, вместо да ни уплашат, са ни развеселили.



5. Артистичната просия

Съдбата беше много щедра към мен и ми позволи да общувам със забележителни личности - Пиер Аснер, Ернст Гелнер, Вацлав Хавел, Исмаил Кадаре, Адам Михник, Зигмунт Бауман и още една десетка талантливи хора от цял свят, които са от тази величина. Научила съм много от тях.

В началото на 90-те години новият демократичен посланик на България във Великобритания Иван Станчов поиска от мен да изнеса лекция за малцинствата в България и за ромите на Балканите в Лондон в централата на Европейската банка за реконструкция и развитие. Беше много отговорно, защото в началото на 90-те всеки българин с подобна мисия представяше лицето на нова демократична България. Гледаха ни под лупа. Залата в банката беше претъпкана, около час след нея продължиха въпросите. Разбрах, че съм успяла. В кулоарите на малък коктейл при мен дойде Петър Увалиев. За мен той беше интелектуален мит и треперех каква ще бъде неговата оценка. Той ме поздрави галантно и каза: "Възхитително. За първи път през дългия си живот виждам и чувам толкова изискана, високоакадемична и артистично поднесена просия! Вече не се страхувам за България - ще успее!" Станахме приятели, вероятно свързани от общата слабост към безпощадната ирония.

Често казвам, че имам истории като Шехерезада - за 1001 нощ, затова вестник не може да ги събере, ще трябва книга, ако е рекла съдбата.
9
6356
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
9
 Видими 
07 Януари 2006 01:44
Повръща ми се от тая. Само като си представя колко пари е взела за да защитава разни мързеливи същаства и да доказва "дискриминацията" в България.
07 Януари 2006 02:24
Много, много зле!
Наистина ли 80% от интересните или значими истории на тази госпожа са от времето на социализма!!?? Сигурно и баба ми не говори толкова за онези години.
А размяната на книги под страшните погледи на ченгетата е като епизод от френската съпротива от сериала "Ало-ало".
07 Януари 2006 12:50
гррррр, и да знаете колко пропоганда бълва гусжата. лошото е, че дори почтенни хора е въвлякла в л-ната.
07 Януари 2006 14:35
Антонина Желязкова е наистина един от достойните българи. Истински учен, човек с гражданска позиция. Човек, който е направил за България и за всички, които живеят в България много повече от мнозинството политици и псевдо-националисти.

Повръща ми се от горните трима, които запълват жалкото си време със злословия по човек, които дори не знаят с какво се занимава.

Обикновенно отминавам такива неща, но сега ми дойде повече.
07 Януари 2006 22:35
Желязкова наистина заслужава уважение като гражданин и учен. Спомням си как слушахме с упование нейните материали по "Свободна Европа" през 1989 г. През следващите 16 години обаче посърнахме и опиянението изчезна.
*
Преди 2-3 дни имаше материал за нея във в. "Новинар", а може би и в други вестници. Да не би да я готвят за някакъв пост скоро?
07 Януари 2006 22:37
може партриарх да я тура, ти се натегай още за секи случай
07 Януари 2006 23:42
Кака ми е госпожата - вярно, само с няколко години...
Това, за униформите, е от края на 70-те, а не от 60-те, и не беше толкова страшно... Да, имаше униформи и сега съм убеден, че трябва да има - практично е и поне в облеклото не изпъкват все по-големите социални разлики...
За бригадите - имам добри спомени и мисля, че е добре да се провеждат отново, но доброволно - който иска, отива, работи на полето, вижда откъде идва "хлябът" и с колко труд се прибира реколтата и си тръгва с някакви свои пари- 100 - 200 лв, но изкарани с труд - дали ще ги даде за чифт маратонки?...
Другите й занимания не ми се коментират - но каква е според нея разликата между ром и циганин, защото:
Тук се извинявам на всички роми.) Нарече ме "мръсен циганин!" и отмина

Да, каква е разликата?...
07 Януари 2006 23:43
Абсолютно отцепредателство!
Не е за траене!
Писна ми от кадифени революции и техните РЪКАВИЦИ

08 Януари 2006 13:43
Вижда се, че Антонина иска да се искара героиня от минало време, когато е живяла под крилото на БКП-баща й бил проф.-значи и той е бил БСП и тя си прави каквото си иска, защото знае, че всичко ще мине ей така, както и минавало.Просто се прави на интересна и... то минавало. Ама защо, защото имала човек зад гърба си? Глупаво и тъпо.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД