Скоро ще бракуват един от фундаментите на Вашингтонския консенсус - либералната доктрина, изкована в края на 80-те години да води прехода на страните от Източния блок към демокрация и пазарна икономика. Международният валутен фонд ще преразгледа едно от най-твърдите си правила, забраняващо да се отпуска заем на държава, спряла да плаща дълговете си към публични кредитори - държави и междуправителствени организации. Помните как заради същия принцип това лято целият Европейски съюз, вкупом и България, беше притиснат да отпусне 7 млрд. евро "мостов заем" на Гърция, за да плати тя просрочените си задължения към МВФ и Европейската централна банка, че чак тогава могъл да се задейства приетият трети "спасителен" пакет. Не мина половин година, ето че МВФ се гласи на бърза ръка да зачеркне това правило, което бранеше като най-сакралния измежду Бретън-Уудските завети. Нормалният човек се пита



какъв е смисълът на правилата,



щом дори най-дълго спазваните могат да се отхвърлят набързо, стига да пожелае управляващата директорка на Фонда? Само защото уставният принцип пречи на поредния предрешен заем. В случая заемът е за Украйна. МВФ ще отпусне на отвъдморските ни съседи 17.5 млрд. долара, нищо че украинският премиер вече обяви, че страната му няма да плати дължимия през декември 3 млрд. долара облигационен заем, отпуснат от Русия през 2013 г. Нямало и да преговаря за разсрочване, защото Русия трябвало да се съгласи на същата редукция на дълга (20%), каквато приеха през август частните кредитори. (По правило официалните кредитори не приемат редукция на дълга и на най-закъсали страни, техните вземания само се разсрочват година за година. Изключение направиха след десетилетия преговори само за гладуващи, свръхбедни страни в Африка.) Но Дъглас Ридайкър, бившият представител на САЩ в борда на МВФ, обясни, че трябва "да се избегне възможността Русия да държи програмата на Фонда за заложник" и затова се налага



да изчезне принципът, дето пречи



на Фонда да прави каквото трябва. А смисълът на правилото е точно в това, всяка страна да е отговорна за дълговете си към другите страни и всяко ново финансиране да се държи именно както се държи заложник за плащане на натрупания дълг. Без този фундамент системата на междудържавното финансиране е заплашена да рухне. В бъдеще явно към някои държави залогът все пак ще важи, но за други от тях няма да важи. Другарят Лоу Дзивей, глава на Сайджънг бу (на български бихме казали финансов министър на Китай), сигурно вече се е умислил в коя от двете групи страни ще турят Поднебесната. Тя впрочем е най-големият кредитор на най-големия в света длъжник, САЩ. Кой закон важи за теб и кой ще се приложи към теб утре, са най-важните въпроси



в света на двойните стандарти,



където живеем. А тъкмо в Европа правилата най-динамично се менят и се прилагат "най-кретивно" (най-любима дума в брюкселския новоезик, на български "творчески"). По един начин (меко, нежно и бавно) се прилагат нормите за свръхзадлъжнялост към Франция и по друг начин - към Гърция (виждате как). Франция поне от 2007 г. не спазва нормите за бюджетен дефицит и ръст на дълга, но винаги получава отсрочки; от 2011 г. Гърция три пъти бе във фактически фалит, стегната е в усмирителен "спасителен" пакет. Че как, Франция е голяма и силна, централна страна на Съюза, а Гърция - малка и бедна държава в периферията. Впрочем ползваме "двоен стандарт" само като идиом. На практика стандартите са тройни и четворни. Самият



ЕС се разделя на четири части:



ядрото - еврозоната, на другия полюс - страните, заявили, че ще стоят настрана от еврозоната (Обединеното кралство, Дания и Швеция), и периферните страни, които чакат да ги поканят в чакалнята за прием в еврозоната. Четвърта група са онези страни в еврозоната, които до десетина години ще бъдат принудени да я напуснат.** За всяка група в Брюксел и Франкфурт (ЕЦБ) мерят с отделен аршин. Скоро за всяка страна ще имат различен метър. Европейското право, acquis communautaire, трябва да е едно за всички, но европейският чиновник го прилага към всяка страна, както му диктува вътрешният ред в Берлемон (други казват Берлин). Като огъва закона както му е удобно, служителят поставя себе си над правилата. Върхът на Комисията заменя върховенството на закона. Законът е детрониран и обезчестен, а откакто законът не е цар, царува чиновникът. Той е не само над закона, но и над държавите в Съюза. Има право да ги наказва и се чувства овластен да поучава правителства и парламенти, дори и да ги нагрубява (като не слушат, Виктор Орбан - когато се сети). Опиянен от безконтролна власт, европейският чиновник развива за собствената си персона и каста чувство за



политически месианизъм



според сполучливата формула на Йозеф Вайлер, "мотивът за действията му и движещата му сила не произтичат от процеса, както в класическата демокрация, нито от резултат или успех, а от преследваната цел, от провидението, което трябва да се постигне, обетованата земя, чакаща в края на пътя"*** Това ни е добре познато на водените от Партията по пътя, в чиито край ни чакаше комунизмът. Израснали сме с писари, обладани от политически месианизъм. Знаем, че докато чиновникът е цар, законът е средство, а договорът няма никаква стойност. Подвластен на ежедневната целесъобразност, Съюзът затъва от ограничена към банкрутираща демокрация. Политиката му се мени според чувството - егоистичен страх и месианско вдъхновение, - обладало царуващите над него велможи. Но не е трудно да познаем: според това дали са във фаза на еуфория или на малодушие, риториката на царете на Европа се мени "от пълен оптимизъм до катастрофизъм" (пак този Вайлер). Няма значение кой ще дойде на власт. Както е доказал още Гай Юлий Цезар Август Германик, наричан Калигула, дори жребецът му Инцитат успешно се справил в ролята на сенатор, за малко да го изберат за консул. Днес Гай Инцитат би станал успешен еврокомисар и евроцар.

- - -

* Rex et lex (лат.) цар и закон. През 1644 г. излиза книгата на Самюел Ръдърфорд (1600-1661) "Lex, Rex" с подзаглавие "Законът е цар", поставила основите на доктрината за върховенство на закона и формулирала идеята за "обществения договор" като основа на "естественото право".

** Majone, G., Rethinking European Integration after the Debt Crisis, University College London, 2012.

*** Weiler, J.H., The Political and Legal Culture of European Integration. An Exploratory Essay, International Journal of Constitutional Law, vol. 9 (3-4), Oxford, 2011.