ЛЮБЕНИЦА

Било е отдавна, щом синът ми Георги трябва да беше пет-шестгодишен. Мотахме се по пазара край Римската стена и попаднахме на купчина дини - огромни, леко продълговати, обещаващи. Либийски, обясни, продавачът. Донесли семе от Либия и ги развъждат край Марица. Той казваше "любеница" и Георги озадачено се кокореше, думата му беше непозната. Домиля ми, имаше такива дини и в България, даже и всякакви други дини имаше преди, но кооперативното земеделие бе натъркаляло из страната само едни и същи кръгли, мътнозелени и с повяхнала сладост "мичуринки" . Това, което всяка власт си мечтае да стори с хората, онази го бе постигнала с дините: еднакви, непретенциозни, безлични. Тези бяха различни: дружелюбни, нестандартни, зовящи. Мислих кратко, важно избрах една, изследвах жълтото петно, почуках я за авторитет и я понесох. Ако искаш да ядеш, ще носиш...

По пазара, по улицата зад него, в трамвая гъмжеше от познати. Свършил бе работният ден в радиото, петляеха се и други колеги в началото на Лозенец. Пъшках героично - шареното туловище бе поне десет килограма, отгоре на всичко и страшно неудобно за носене. Сменяхме трамваи и автобуси и - отлично помня - асансьорът в "Младост" не работеше. Търкулнахме пленницата във ваната и седнахме да чакаме кога ще се върне стопанката от дежурство. Динята възнагради всичките ни надежди. И някакво минало, от което хабер имах единствено аз, сякаш се завърна в нашето панелно гнездо. Може би това е бил първият знак, че нещата отиват към промяна, но кой да ти каже тогава!

А телефонът онази вечер и на сутринта не можа да намери покой. Обаждаха се познати и непознати (те бяха повече) и всички питаха ехидно: зряла ли беше тая диня, дето я носихте през цяла София? Не че бяха злобари, ами така, да се посмеят. Попарвах ги отмъстително: зряла и много сладка, кървавочервена.

След време, в чакалнята на едно посолство, симпатичен непознат ми призна: обаждал се тогава да пита за динята. Накарал го спортният радиожурналист М.Д., негов роднина по женска линия, видели ни с Георги от трамвая. Не казвам, че станахме първи приятели с господин Захари, но в трудните времена цели два пъти получих ценна помощ от него, а и сега понякога можете да ни видите в кафето пред Народния театър. Нещо бистрим или нещо мътим, според случая. Тези дни ми припомни как някога българинът се дивеше, че в Европа дините се продавали на резени. Сиреч не можели европейците да си купят цяла. Нашенецът се тюхкаше, жалеше ги. Сега ги стигнахме - заключи Захари накрая, - най-после в нещо да ги настигнем...

И такъв аспект има в цялата галиматия...



ЗАРЗАВАТ

Бай Ламбо си е дошел от неговото предбалканско селце и коментира жегата в столицата. В кафенето, по права линия има-няма на няколко километра от Витоша, неговите заключения не са много убедителни, но той е длъжен да изведе темата до позитивен край. Той е твърд привърженик на управляващите, това е в неговата душевна програма, "в платката му е", както би казал моят приятел капитан далечно плаване Иван Ненчев. (Сетих се за Иван, да е жив и здрав, защото и бай Ламбо, макар и не капитан, е бил моряк известно време.) При спор едва не стига до ръкопашен бой с невинните квартални дисиденти. Не го познавам достатъчно отдавна, за да кажа дали е такъв привърженик и опора само на сегашната власт. Запознати свидетелстват, че така е било и при други правителства, а сигурни източници твърдят, че има и дългогодишен стаж в БКП. Като не му виждам печалбата на Ламбо да е все на страната на управниците, аз отдавам това на най-банален конформизъм - вроден или невинно придобит в десетилетията български живот.

И ето го сега Ламбо, появил се от лятната си резиденция, като не среща в компанията подкрепа за предимствата на селския климат, ни облива с пропаганда за разцвета на българското селско стопанство. На пазара в близкото градче можело да се намери всичко, хората изнасяли за продан всякакъв "зарзават". Само заради тази изчезваща дума съм готов да му простя заблудата, в която се опитва да ни вкара. Имало добър асортимент, всичко било достъпно и цените народни. Не казва има ли и други купувачи и дали пазарът не отваря специално и единствено за него.

Правим опит да го убедим, че онова, което бабите гледат по градинките пред къщи, не може да се нарече селско стопанство, но той ни отрязва: сега може да си купи всичко на място, а при тройната коалиция и картофи си носел от София. Нямал вече затруднения с тенджерата. Помисли малко и добави: и с гювеча.

Искам да му припомня богатството и плодородието на онзи край, камионите с благословен от българското слънце товар, които от селските площади тръгваха към гарите в равнината и към дунавските пристанища. Самолетите с ягоди и малини, излитащи към градовете на цяла Европа. Консервните фабрики, които присъстваха на трапезата в десетки държави, а сега са в руини. Готов съм да му го припомня, запалвам се, вдъхновявам се. Но утихвам, отказвам се. Трябва да сме реалисти: онова минало е невъзможно, невероятно, както обикновено е невъзможно и невероятно бъдещето. Неговите скромни трудови, "градивни" картини кой знае защо изглеждат странни, нереални, някак дори величествени. Не беше много за похвала и онзи живот, но болките ни, липсите и трудностите сякаш бяха по-стойностни. Натикани в реализма на тенджерата, днес в него трябва да търсим своите радости, своите стремежи, а мнозина - и своя път.

Е, Ламбо го е постигнал, намерил го е този път. Не знам дори на какво съм се ядосал. На това, че такъв му го сочат? Или на това, че той такъв го е приел?



ЛЕДЕНИКА

Не беше грип, каза после доктор Кондзеровски, но се наложи почти цяла седмица да пазя стаята - точно когато всички се изнесоха навън в първите хубави пролетни дни. Утрините си бяха студени, но после кварталът се раздвижваше, смъкваше шалове и шапки, флиртуваше с мартенския вятър. Момичетата от близкото училище, които в топлите месеци пушеха на изпочупената пейка пред блока, се завърнаха като ластовичките. Но сега пейката рядко бе свободна - непознат гражданин обикновено се разполагаше там, с кафява пластмасова бутилка, изправена до него. Гледах го от прозореца - тежкото му палто заемаше цялата пейка, топлата му шапка скриваше главата му. От четвъртия етаж въобще не се разбираше има ли в това палто и под тази шапка някой, а за това какво този някой прави и струва на пейката, дори да не говорим. Мъже с такива бутилки не липсват наоколо, навъртат се около кофите и по автобусните спирки. Но от известно време циганинът, който държи района, ги прогони, намаляха. Този циганин, "кварталният" по боклука, идва с един музеен автомобил и като всяко началство си има шофьор - жълто изрусена дама на средна възраст с бежово бомбе и мръсни ботуши. Именно от нея местните клошари безропотно се разпръсват.

Когато си изпих антибиотика и започнах да излизам, човекът на пейката бе съблякъл палтото, разполагаше се по яке, продължаваше да прегръща бутилката, надвесен над електронно устройство, което вкъщи наричаме "киндъл", а купешки му казват "електронен четец". (А то не чете все пак, него го четат!) "Киндъл" всъщност бе първото ми устройство, едно русначе стъпи върху него на плажа в Малта. Но разговорно и в магазина, и в сервиза на всичките марки им викат така. Та седеше си този гражданин, поне 60-годишен джентълмен, и благопристойно си четеше, хич дори не надигаше бутилката ("Леденика", два литра) и въобще не беше ясно има ли въобще бира в нея. Четеше и не вдигаше очи към света, може и никога да не забеляза колко заинтересувано го разглеждам. Стараех се да не го правя, самият не обичам да ме зяпат, като навиря киндъла в метрото. Хората приемат спокойно баби с избелени и парцаливи дънки, но се чудят на белокос мъж, който чете от електронна книжки като студентите. Тук човекът се бе приютил добре и можех само да гадая какви автори и какви заглавия "гълта" под джанката пред входа. Парадоксално, но приличаше на читател на класика. Само че отлично знаех колко несъстоятелно е външното впечатление - и мен в метрото едва ли някой би ме разпознал като любител на изтънчени криминални романи. Хвърлях му по едно око на минаване, сякаш се страхувах да не го уплаша. Трудно е да се подплаши читател, потънал в книга, но един ден той все пак изчезна.

Беше късно да гадая: кой бе той, какво го доведе пред нашата панелка. Изглеждаше самотен като бездомник, но пък не беше облечен подобаващо. Нещо свързвало ли го е с нас, та седеше като целодневна стража пред входа, къде е сега, жив ли изобщо? Много от нас, като изчезват за малко, всъщност изчезват завинаги. Гложди ме нещо, липсва ми равнодушният му, погълнат от четенето образ Разправях за тези си тревоги в кафенето и един, Радослав се казва, ме успокои: нищо му нямало на човека. Сега четял при чешмичката под сухото езеро в парка в "Младост". Може да не е той, рекох, не сме само двамата с него. Как разбра, че е той?

- "Леденика" - обясни Радослав. - Два литра.....