Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА) извършва два типа оценка - на университетите като институции (институционална акредитация) и на предлаганите специалности (програмна акредитация). При институционалната акредитация досега вузовете се оценяваха по 4 основни критерия - структура, академичен състав, научна дейност и материална база, и 3 допълнителни - мисия, качество на обучението и академична свобода. Вузове, получили 2 поредни отказа, губят правото да приемат студенти и да получават субсидия. Всичките висши училища бяха институционално акредитирани до началото на 2001 г., като само един получи отказ - Техническият университет-Варна. Оценката важи максимум 5 години.

Програмната акредитация също е задължително изискване. В момента в НАОА са разкрити около 500 процедури за акредитиране на специалности. Те се оценяват по 5 основни критерия - цели, академичен състав, учебна документация, научна дейност и материална база, и 2 допълнителни - изпитни процедури и реализация на завършилите студенти. Положителното становище на НАОА е задължително и при откриването на нови университети и филиали.

Внесеният в НС проект за изменение на закона за висше образование предвижда цялостна промяна на механизма за оценяване и акердитация.

--------------



Патриция Георгиева е завършила педагогика в Софийския университет. Специализирала е в Лондонския университет по проблемите на качеството на образование. Работила е в Националния институт по образованието, била е 4 г. ръководител на Центъра за висше образование към МОН. От 2 г. е главен секретар на Националната агенция за оценяване и акредитация.



- Г-жо Георгиева, промените в закона за висшето образование предвиждат Националната агенция да оценява качеството на образование. Какво ще промени това?

- Качеството на образование бе обект на оценка и досега, но схващането за него бе преди всичко базирано върху законосъобразността на структурите и дейностите на университетите - дали те отговарят на изискванията на закона. Опитът обаче показа, че не винаги има съвпадение между законосъобразност на действието и качеството на образование. Искаме да поставим експлицитно акцента върху качеството, така че висшите училища непрекъснато да си задават въпроса достатъчно високо ли е то, а не да правят това еднократно в периода, в който очакват акредитация. Добрият опит в европейските страни показва, че за това е нужно изграждането на ефективни вътрешно-институционали системи за поддържане на качеството.

- Да разбирам ли, че вие ще оценявате начина, по който функционират тези вътрешни системи в университетите?

- Да, в центъра на оценяването ще бъде способността на институцията да гарантира качество във всички програми, които предлага и да го прави непрекъснато, по всяко време. Това ключва и постоянно отчитане на мнението на студентите.

- Как точно ще оценявате това?

- Това е доста сложен процес, има няколко модела на добри практики, които могат да се приложат. Единият подход е да окажем доверие на университетите сами да определят своите приоритети, като направят един задълбочен анализ на силните и слабите си страни, и да ги оценяваме именно на тази основа - доколко успешно изпълняват стратегията си. Хубавото на този модел е, че при него няма единен унифициран стандарт, към който да се приравняват всички. Едно висше училище, което няма световно известни учени, може много успешно да се справя например с регионални задачи като осигуряването на кадри за съответните области на икономиката. Още повече, че общите стандарти демотивират най-силните университети.

Моделът на унифицираните средни норми е подходящ, когато трябва да бъдат постигнати някакви национални цели и задачи като например развитието на международната дсейност и постигането на по-голяма студентска и преподавателска мобилност.

- Това означава ли, че ще се прилага смесен подход при оценяването?

- Струва ми се, че това е най-благоразумното, въпреки че тепърва ще мислим по методиката на оценяване. При институционалната акредитация трябва да се концентрираме повече върху това силните университети да бъдат стимулирани да са още по-силни.



----------

Един университет като Софийския не бива да се сравнява, да речем, с Бургаския. Той трябва да се сравнява с университета в Болоня, със Сорбоната, с Оксфорд и Кеймбридж, трябва да излезе на международната арена. Когато поставим традиционно схващаните у нас като силни университети на този кантар, виждаме, че са много немощни и слаби. Тоест към един силен университет трябва да има много по-високи изисквания за научно-изледователска продуктивност и изобщо принос в българската икономика чрез научни изследвания, трява да са по-големи претенциите към обучението на чуждестранни студенти.

----



- Да, но висшите училища сигурно ще се протипоставят на прилагането на различни критерии.

- Ние нямаме полза от унифицирана система на висше образование, защото ако вървим по този път, в България трябва да останат не повече от 7-8 университета. Нямаме нужда от толкова много еднакви университети, изпълняващи една и съща мисия - да удовлетворяват национални потребности, потребности на икономиката и науката. Очевидно тези университети, които са силни в правенето на наука, не следва да се отказват от това. Тези университети - можем да ги наречем изследователски, трябва да бъдат сериозно финансово подкрепени и от държавата, и от стопанските субекти, за да развият своя потенциал на национално и европейско равнище. Подобно обвързване между качеството на образование и финансирането е предвидено в проекта.

Аз пак повтарям - критериите трябва да са диференцирани, за да се подобри качеството и да се засили конкурентноспособността.



------------

Тъй като в крайна сметка младите хора дават оценката за сегашната система с краката си - те отиват да учат в Европа, не остават тук. Трябва да си и зададем и другият въпрос - защо по-голям брой студенти се насочват към университети, за които традиционно знаем, че са по-слаби? Наблюдава се обратен откат на качеството, което е много опасна тенденция. Излиза, че тези университети, които имат по-ниска оценка при акредитацията, са по-атрактивни сред кандидат-студентите, защото там има някакви шансове човек по-лесно да вземе диплома.

------------



- Не се ли опасявате, че това ще е твърде голямо предизвикателство за университетите, пък и за самата агенция? От СУ сравниха предлагания модел с шаманизъм.

- Разбира се, че е предизвикателство. Да вземем следния пример - ние не сме престанали 13 години да преподаваме специалността "Икономика на кооперациите". През тези 13 години се случиха много сериозни събития в областта на кооперативното стопанство в България. Може наистина да има нужда от подобна специалност, но вече на ново, пазарно ниво. И преподавателите, които продължават да получават заплати и не желаят да си трансформират курсовете в нещо актуално, трябва да си дадат ясна сметка, че парите на данъкоплатците за висше образование трябва да отиват по предназначение и не могат да бъдат изразходвани напразно и безотговорно. Акцентът в промените в законодателството е свързан с по-голямо доверие към университите, по-голямо уважение към тяхната автономия, но и по-голяма отговорност.

- Как се вписват в това предвидените промени в програмната акредитация? Занапред ще се акредитират цели професионални направления, а не отделни специалности, както бе досега.

- При компактно оценяване на целите професионални направления, особено когато то се прави едновременно във всички университети, които обучават в него, информацията ще бъде много по-пълна и реалистична. Наред с това тя ще е в сравнителен контекст. Тези сравнения не бива да се схващат като заплаха. В едно и също професионално направление едно висше училище може да предлага по-добра материална база, с мощен Интернет, докато друг разполага с по-добър преподавателски състав. Доставяйки информация за висшите училища, ние ще можем да им дадем и насоки за партньорство.

Опитът показа и че при акредитацията на много специалности накуп се разкриват сериозни измами.

------------

Да вземем областта обществени науки, в която има 7-8 професионални направления. Нормално е да има близки специалности, които да се осигуряват от един и същ преподавател. Нерядко се оказва обаче, че един преподавател не просто води повече от 1 дисциплина, а неговото име фигурира в 15-20 програми. По подобен начин стои въпросът и с материалната база. Университетът може да твърди, че студентите в дадена специалност ползват компютърна лаборатория с 35 места, но при посещението на нашите експерти се оказва, че това е същата лаборатория, описана и в документите за акредитация на друга специалност. Оказва се, че с една лаборатория от 35 места се захранват 1500 студенти, а не 300. Така става ясно, че това е симулация на достъп до ресурси.

---------

- Означава ли това, че опасенията на Софийския университет са неоснователни? Оттам считат, че отпаданете на задължителния брой преподаватели, необходим за акредитация на факултетите, катедрите и департаментите ще доведе до роене на образователни пирамиди.

- Аз се опасявам, че това не е схванато добре от колегите. Количествените изисквания към академичния състав не отпадат. Просто се прилага една по-гъвкава система. В момента твърдите числа - например 40 души минимум за факултет, създават възможност факултет с една единствена специалност да изхранва 40 души, при положение че се нуждае например от 20. При процентните отношения, които се въвеждат - хабилитирани лица да четат определен процент от лекциите, колкото повече специалности иска да предлага един университет, толкова повече академичен състав ще трябва да осигури.

- МОН препоръча Великотърновският университет да закрие или акредитира незаконните си филиали, а студентите от тях да бъдат преместени във Велико Търново. Има ли капацитет ВТУ да обучава допълнително 11 000 студенти?

- Ако е вярно, че ВТУ има 11 000 студенти повече от установения прием и капацитет, тогава съществува наистина заплаха за качеството на образование. Казусът е много сериозен и ще трябва съвместно с Министерство на образованието и най-вече ръководството на висшето училище да видим какво може да се направи, за да бъдат защитени правата на тези студенти.

- Как може да стане това?

- Те могат да бъдат разпределени между различни институции, могат да бъдат потърсени дистанционни форми за довършване на обучението им.

Просто университетът да им подари по един лаптоп и да им осигури възможност да се обучават в къщи. Има много възможности. Проблемът обаче остава и той е в имиджа на един университет, който е част от националната ни система. Ще пострада не просто имиджа на този университет, ще пострада имиджа на българската система на висше образование.