|
В Либия е от 1991 г. Никога не е работила заедно с останалите от групата, обвинена в умишлено заразяване със СПИН. Арестувана е като главна сестра в хемодиализа. Според
обвинението е главен организатор на заразяването. Направила е самопризнания за това, че е получавала пари от англичанин и египтянин, за да организира заразяването на около 1000
либийчета. Отказва се от всичко казано пред прокуратурата и още тогава заявява, че е мъчена. Прокурорът, пред когото го е обявила, пише протокол, че Кристияна е здрава, и не назначава медицинска експертиза, за което е длъжен по закон. В дома на Кристияна и Здравко са открити празните банки за плазма, които обвинението ползва като основно доказателство. Семейството е било близко с тогавашния министър на здравеопазването в Бенгази д-р Саад Амруни. Сега той е сред либийците, обвинени в занижен контрол. Амруни ще отговаря и
за корупция, свързана с назначаването на чуждите медицински кадри в града.
Кристияна Вълчева не обича да говори за себе си и преживяното в арестите на Триполи, въпреки че изглежда като жена, която трудно може да бъде притеснена. Присъствието на десетина европейски дипломати на последното съдебно заседание позволява да се приближа до решетките. Говорим, разделени от решетките. До края на процеса журналистите имат забрана за посещения в къщата, където живеят шестимата.
- Кристияна, помниш ли разпитите ви да са записвани на видео?
- Не, видео не. Помня, че полк. Джума Мишри се разхождаше непрекъснато с един диктофон. Записваха ни на диктофон. И след това носеха записите на другите. На мен ми пускаха на ухото да чуя как другите ме топят, че съм организатор.
- Кои от офицерите, обвинени за насилието, помниш като най-жестоки?
- Абдул Маждид, Джума и Харб Дербал също. Но Маждид беше най-страшен. Белезите на краката ми са от него. От няколко нощи ток. Той е роден да бъде садист. Когато изтръгнаха самопризнанията от мен, той излезе и започна да се смее. Каза: "Тази машина е магическа."
- Защо се отказа от самопризнанията?
- Защото виждах, че ще продължат и най-накрая ще ме убият така или иначе. Помислих си, че е по-добре да се отрека. За да умра с неопетнено име.
- С какво те шантажираха?
- Казваха ми, че Здравко е в болницата с две счупени ръце и да си правя сметката какво ще стане с него, ако не говоря. Казваха ми още, че ще намерят начин да докарат сина ми тук, за да го разпитват така, както разпитват мен, пред очите ми. - Помниш ли началото?
- Бях на пазар. Прибрах се към 22 часа. Паркирах пред блока и видях пред мен кола със силно светнати фарове. В колата видях д-р Саад Амруни и други трима мъже. Днес вече знам, че един от тях беше Осама Уидат (един от обвиняемите за разпитите с насилие - б. а.). Бях спокойна, защото д-р Саад Амруни беше там. Мъжете ме попитаха може ли да се качим вкъщи. Аз, разбира се, ги поканих. Не си помислих, че има нещо нередно. Когато се качихме, те започнаха да отварят всички шкафове вкъщи. Аз дори им помагах. Преровиха и ми казаха, че трябва да отида с тях за 1 час - за справка. През цялото време разговорът се превеждаше от Саад Амруни, защото никой от мъжете не знаеше английски. Ние със Саад бяхме приятели. Здравко лекуваше дъщеря му. Той имаше доверие само на Здравко.
- След време, когато се оказа, че тогава всъщност са те арестували, твоят приятел Саад Амруни как ти обясни постъпката си?
- Повече никога не сме говорили. Виждахме се само в съда.
- Разкажи за откритите банки у вас, които обвинението ползва като основен коз.
- Те бяха вкъщи от октомври 98-а година. Здравко ги беше донесъл и ги беше прибрал в една кутия в шкафчето за обувки. Аз дори бях забравила за тях. При първия обиск онази вечер Осама Уидат ги извади и ме попита за тях. Аз отговорих, че са на съпруга ми. Тогава изобщо не подозирах какво кроят. Имаше и други странни неща. Още докато бяхме вкъщи, ме попитаха дали имам забрадка. Отговорих: "Разбира се." Те ми казаха да си я взема. Помислих си, че вероятно ще ме заведат при някой високопоставен, който ще ме види, и трябва да съм забрадена. А то се оказа, че с моята забрадка трябвало да ми вържат очите. Качихме се в колата ми. Те взеха ключовете и ме сложиха на задната седалка. Завързаха ми очите и ме закараха в буса при другите. След това вече е известно.
- Кога изгуби надежда, че нещата ще приключат бързо?
- Около 22 февруари (13 дни след ареста - б. а.), когато дойде един либийски медик. Той не е сред обвиняемите за насилието, защото не ни е бил, но той всъщност измисли сценария от медицинска гледна точка. Тогава се изплаших, защото ми показаха документ на английски, в който пишеше, че две от банките са позитивни (заразени с ХИВ). Когато се върнах при останалите, изкрещях: "Момичета, всичко е импровизация и е инсценирано."
- Как си обясняваш, че ти остана като организатор на групата, а доста българи бяха освободени? И защо останахте българите изобщо?
- Не смятам, че съм достатъчно компетентна да коментирам това. Може би е трябвало да бъдат българки. А и един от отговорните хора за здравеопазването в Бенгази, и то за развитието на здравеопазването тук, беше д-р Саад Амруни (през 1999 г. той е министър на здравеопазването в областта - б. а). Казвала съм го и на прокурорите и на полицаите: "Аз съм тук, защото съм позната на Саад Амруни, нали?!"
- Обвиняваш ли българските дипломати за нещо?
- Не искам никого да съдя. Имало е много грешки. Надявам се, че това никога повече няма да се случи на невинни българи в чужбина.
- Все пак защо филипинките и полякините бяха пуснати, а вие останахте?
- Имаше много силен интерес от дипломатите им към тях още преди това разследване.
- Кое през тези години ти беше най-неприятно, най-обидно от всичко, което чуваше за себе си?
- Когато се отрекох от самопризнанията, ме беше страх, че синът ми ще чуе, че съм убийца. Тогава се страхувах, че българите ще чуят такива неща за мен. След 5-6 месеца - към края на 99-а година, си казах, че с Божията помощ, някой ден истината ще излезе. Иска ми се да кажа на близките си, че много ги обичам. И да потърпят още малко. Както аз търпя, да издържат и те.
- Либийците тук разказват, че твърде добре си се справяла с живота в Бенгази и с това си се набила на очи. Какво мислиш за това?
- Имах гарсониера и стара кола. Живеех по-добре, отколкото бих живяла в България. Но не беше нещо особено. Явно обаче е имало завист.