България не е протестирала срещу следствените методи по разследването на СПИН-скандала през първата година, когато са оформяни зловещите обвинения срещу шестимата българи. Това свидетелства онзи ден пред съда в Бенгази бившият директор на дирекция "Консулски отношения" в либийското външно министерство, който е съдействал на спецпратеника на Надежда Михайлова Людмил Спасов да се срещне със задържаните българи. Годината е 1999-а. Тогава Людмил Спасов, както ще се случи и с други след него, тръгва за Либия с идеята, че ще освободи българите. Не се получава така. Като се изключи спецификата на Джамахирията и законодателството й, България прави немалко грешки в онзи период, които сега защитниците на мъчителите използват с удоволствие в своя полза.



"Щом са държани, значи има за какво",



казва служителка на българското посолство в Триполи, когато чува по телефона български медицински сестри да разказват през сълзи как техни колежки от Бенгази са откарани в неизвестна посока с вързани очи. Една от сестрите, пуснала факс до посолството от офиса на приятеля си либиец, по-късно има проблеми заради постъпката си. Друга търси контакт през малтийското консулство. Всички проявяват отзивчивост с изключение на българските дипломати. Тогава посланик е Кръстьо Илов, който малко по-късно е отзован, а след няколко години се кандидатира за вицепрезидент и сега - за кмет на София. Покрай неговата незаинтересованост в България разбират почти случайно, че трийсетина български сестри и лекари са арестувани.

Нашите дипломати в Либия са проспали и факта, че през декември 98-а, два месеца преди многобройните арести, две българки от детската болница са били задържани и разпитвани за заразяването със СПИН. Тогава техни колежки звънели в посолството в Триполи, за да разкажат, но им отвърнали: "Оставете ги тия к..ви, те ще се оправят." Сестрите са освободени без последствия, но по-късно схемата с техния случай служи за матрица на цялото разследване.

Така логично се стига до ситуацията, в която всички арестувани чужденци освен българите са освободени в рамките на първото денонощие след намесата на техните консули. 23 родни медици остават да чакат някой да ги открие.



Голямото доверие



Работна група с водач Людмил Спасов на 25 февруари 1999 г. връчва послание от Надежда Михайлова на либийския външен министър Омар Ал-Мунтасер. В него се настоява за изясняване на всички обстоятелства по задържането и за освобождаване на българските медици, в случай че към тях не са предявени конкретни обвинения. На срещата с групата министър Мунтасер заявява, че действията на следствените органи не са насочени срещу интересите на българските граждани в Либия, задържаните са в добро физическо и психическо състояние, тяхната сигурност не е застрашена, а правата им - гарантирани според закона. Либийският външен министър по-късно се и подписва под тези силни думи, които още по-късно не се оказват верни.

Когато Спасов успява да се срещне с арестуваните по време на визитата си, пресслужбата на говорителя на МВнР съобщава чрез БТА: "Петимата български медицински служители са изглеждали добре. Те са в добро здравословно състояние.



Срещу тях не е било оказвано никакво насилие"



"Пребиваха ме още от първите дни", разказа Нася Ненова, която не е показана пред Спасов, защото е била видимо насинена. "Тогава не е имало истинско насилие", казва днес друг дипломат, ангажиран със случая, и твърди, че шамарите и боят с пръчки не се броят за неспазване на човешките права. За българската дипломация мъченията са започнали да съществуват от момента, в който медиците са били пред умиране, с прогорена плът от пускането на ток по телата им. Това обяснява и защо са пропуснати няколко важни момента за остра реакция.

Следващата среща с българите, която защитниците на мъчителите използват в своя полза, е на 29 април 1999 г. Тогава до тях успява да се добере временно управляващият на посолството в Триполи Румен Петров. На срещата липсва Валентина Сиропуло. Останалите изглеждат зле и мълчат. Всички са с дълги ръкави, за да не се виждат следите от железата, които са усуквани по ръцете им. Тогава те не могат да кажат какво преживявят или да напишат нарочно писмо до Външно. Знаците, които дават, не са разчетени.



И Петров пише до България, че "нашите сънародници са видимо в добро здраве"



Тъй като няма документ с различно съдържание, на предишното съдебно заседание либийският прокурор заяви в защита на мъчителите, че съществува документ, в който Петров е цитиран просто да благодари за срещата.

Дълго време българската страна "изразява безпокойство от продължителния период на разследването", пита ще има ли обвиняеми, иска уверения за сигурността на медиците... Финият дипломатически език получава в отговор мълчание или кухи уверения.

На 16 юни 1999 г. по време на посещение в Претория зам.-министърът на външните работи Марин Райков провежда по негова инициатива разговор с полк. Муамар Кадафи. Райков изразява очакването от наша страна за хуманно отношение към задържаните българи и скорошен благоприятен изход от създалата се ситуация.

Полк. Кадафи споделя безпокойството си по случая и го определя като сложен. Той посочва, че все още няма достатъчно информация и мнение по хода на следствието. Подчертава, че въпросът ще бъде решен на основата на независимо и обективно разследване, чиито резултати се очакват. Дни по-късно България получава официално съобщение от Либия, че делото е в Народния съд.



Седмият българин



След освобождаването на повечето българи в ареста остават седем. Освен шестимата, които и до ден-днешен чакат справедливост, е задържан и рентгенологът Смилян Тачев. Той не е работил в Детската болница и може би единствената му връзка със случая е в това, че е живял близо до Кристияна. Когато в посолството в Триполи става ясно, че шестимата са всъщност седем, "спецпратеникът" Людмил Спасов решава, че не е нужно да се дава гласност за Тачев, и тази подробност е обвита в мъгла. Така почти незабелязано минава и фактът, че в края на август 1999 г. Смилян Тачев е стоварен пред българското посолство от полицейска кола. Тъй като в този момент там няма никой, Тачев се връща в ареста, от който е освободен, защото не познава друго място в Триполи. Накрая успява да се засече с дипломатите в посолството. Людмил Спасов току-що е пристигнал да заеме поста посланик.

Спасов и Смилян говорят дълго. Тачев е свидетел на зверствата, които са преживели шестимата, а и също е страдал от мъченията. Всичко това е написано и подписано от него още през август 99-а и дава аргумент на българската страна да удари по масата за упражненото насилие.

Вместо това свидетелските показания са прибрани в касата на Спасов, а Смилян Тачев е освидетелстван като психично болен с мотива да може по-лесно да напусне Либия. Дипломацията решава, че с освобождаването на Тачев либийската страна пробва българските реакции и е преценено, че не е подходящо да се правят резки движения. За пореден път.



"Единственият, който ни вдъхна кураж през 99-а,



когато се водеше разследването, е бившият консул в Триполи Пламен Икономов", разказва днес Кристияна Вълчева и допълва: "Той дойде да ни види през октомври 99-а. Не се държа дипломатично, но се застъпи за нас. Скара се с Джума за това, че сме със скъсани чехли. Каза му, че иска сънародниците му да са обути и облечени добре. Попита ни мъчили ли са ни. Ние мълчахме. Тогава той каза на полицаите: "Ясно, ще приема мълчанието им за утвърдителен отговор и ще предам в България." След тази среща Пламен Икономов престава да е консул в Триполи. Не е ясно какво е предал във Външно, но в официалната справка пише само, че българите са били "здрави, но изтощени от дългия престой в ареста".



Чак осем месеца след арестите България намеква



на политическо ниво, че знае за насилието. Това става през ноември 99-а - след срещата на Икономов с шестимата. Тогава в София се провежда сесия на българо-либийската смесена комисия. Либийците изпращат министъра на спорта, а нашата страна е представлявана от Евгений Бакърджиев - вицепремиер и министър на благоустройството и развитието. Българската страна набляга, че иска да се осигурят периодични срещи със задържаните, "за да сме сигурни в тяхното здравословно и психическо състояние".

Редовните срещи идват доста по-късно, когато делото вече се гледа в Народния съд и раните са се превърнали в белези.

България намира истински начин да покаже, че знае, че българите са мъчени през април 2000-а година. Покойният вече адвокат Христо Данов заминава за Триполи като специален пратеник на президента Петър Стоянов и се връща с разказите на шестимата за насилието. Тогава донася и първата им снимка. На 28 април 2000 МВнР връчва на либийското посолство в София нота, в която съобщава, че разполага с информация за упражнено физическо насилие срещу българските граждани и в тази връзка иска информация относно условията, при които са били задържани, и средствата, с които са вземани показания. Отправя се питане към компетентните либийски органи дали са взети мерки спрямо съответните длъжностни лица за предотвратяване на всички форми на насилие срещу подсъдимите български граждани.

От този момент нататък България реагира адекватно. Но вече са минали година и два месеца от началото на случая, които никога не могат да бъдат променени. Не може да бъде променен и фактът, че



България проспа първото съдебно заседание



На 7 февруари 2000 г. шестимата медици са закарани в Народния съд и там разбират, че им се чете обвинителният акт. Без да знаят добре арабски, те са разбрали, че ги обвиняват в умишлено заразяване със СПИН на 393 деца. В този момент край тях няма български дипломат. Защото в посолството не знаят, че се провежда заседание. Или по-скоро - не им се вярва. В същия ден посланик Спасов съобщава в София, че "според подлежаща на допълнително потвърждение информация в момента се провеждало заседание на съда, на което щели да бъдат предявени обвинения срещу шестимата задържани българи".

Тогава директорът на "Близък изток и Северна Африка" Димитър Цанчев пише на Спасов, ако може, спешно да уточни дали това означава, че съдебният процес вече е започнал и ако е така, незабавно да поиска копие от обвинителния акт. На другия ден посолството съобщава, че все още не разполага с официална информация, но въз основа на проведени срещи и разговори



има основания да предполага, че на 7. II. 2000 г. е прочетен обвинителният акт



От София диктуват на Спасов следващите логични стъпки, които трябва да направи, а именно спешно да поиска среща с обвиняемите и да поиска изрично връчването на обвинителния акт да стане само в присъствието на консула или друг дипломат от посолството. Посланик Людмил Спасов уведомява Външно, че в официален разговор три дни след проспаното съдебно заседание му е казано, че наистина е започнал съдебен процес по дело 44/99 срещу шестимата български граждани. Той не могъл да убеди либийците, че българската страна е в правото си да разполага с обвинителния акт. Позволили му само да си препише на ръка частта, която се отнася за шестимата, и той така и направил. Не се сетил да протестира. Не се сетил и да уведоми поне в деня на разговора.

Поне реакцията на София е светкавична в лицето на Димитър Цанчев. Временно управляващият на либийското посолство у нас е извикан и му е връчена нота, в която се изразява протест по повод допуснатите процесуални нарушения. Димитър Цанчев е човекът, който превежда телефонния разговор на Петър Стоянов с Кадафи и по-важното - намира номера, на който е възможно да се състои. Този дипломат има добри реакции по СПИН-делото, но бързо е изтеглен от Външно и до края на мандата на президента Петър Стоянов работи като негов съветник. След това е изпратен посланик на България в ООН.

Надежда Михайлова предпочете да търси съдействие от Ватикана и Египет, но



не посмя да стъпи лично в Либия,



въпреки че либийският външен министър Мохамед Шалкам й заявява на среща в Ню Йорк, че тя винаги е добре дошла в Джамахирията. За толкова години никой велик дипломат не разбра, че няма посредник, който да е ефективен, когато става въпрос за тежък вътрешен проблем на Либия, в който потърпевши са стотици деца.

Реално България за първи път реагира истински по случая с медиците чак след речта на Кадафи в Абуджа през април 2001 г. Ако тогава лидерът на революцията не беше обявил на форума за СПИН, че Либия е жертва на заговор на чужденци, поставили се в услуга на чужди служби, България щеше до ден-днешен да очаква подходящия момент за удар по масата. Късно Надежда Михайлова нарече нещата такива, каквито са. (И то след като вече беше обявила, че "ако българите бъдат осъдени, то ще е, защото има доказателства".)

След речта на Кадафи, година и три месеца след незаконния арест на българите в Бенгази, за първи път България официално показа съмнение в либийските доказателства. Освен фразата "така наречените доказателства" Михайлова за първи път употреби и думи като "недопустимо", "изкупителни жертви", "кампания срещу българските специалисти" и "предварителна политическа нагласа за изхода от делото".

Михайлова нарече нещата такива, каквито са. Но не като безапелационната позиция на България, а като отговор на речта на Муамар Кадафи.

Явно ако Полковника не се беше изказал, българската страна явно щеше да продължи да се държи твърде внимателно, дори гузно. Дотогава либийците правеха жестове, които не променят нещата по същество. А българската страна оставаше доволна - от наблюдателите, които не се явяваха често в Народния съд, от допускането на журналисти в залата, от компромисите на затворническата управа, която нарушава собствените си правила, за да могат подсъдимите да получават храна и козметика... Българските дипломати сякаш пропускаха най-важното, а именно, че либийският съд изобщо не иска медицински доказателства и експертизи.

Чак след изказването на Кадафи Михайлова възропта и срещу друг знаменателен либийски отказ, ясен не от ден-два. А именно през февруари 2001-а Владимир Шейтанов поиска съдът да обърне внимание на десетина медицински документи, доклади и т. н. Сред тях са епикризата на Нася Ненова от времето, когато е лежала в травматологията на Централната болница в Триполи и във вътрешното отделение на друго здравно заведение малко по-късно. Нася е лежала в болниците по време на предварителното следствие, когато се знае, че е правила и опит за самоубийство.

Сегашният външен министър внесе свежест в българо-либийските отношения, но пък малко хора разбраха, че



Паси обра плодовете на закъснялата правилна българска позиция



През последните две години Либия започна да изпълнява исканията на Костовото правителство. И медицинската експертиза, и разглеждането на делото в обикновен наказателен съд са все настоявания на Външно от късния период на Надежда Михайлова. Паси обаче организира совалки София-Триполи, убеди либийците, че им е далечен братовчед, държа се смирено и преглътна първоначалната враждебност. При първото си посещение в Либия през декември 2001 г. той обаче показа прекален оптимизъм по случая.

"Казах на шестимата да потърпят още малко, още 40 дни",

заяви тогава той. След 40 дни падна най-тежкото обвинение за заговор в Джамахирията, но делото не само че не приключи, а започна отначало - с ново разследване в Обвинителната камара и дълго очакване за насрочване на нов процес. "Петко Димитров (спецпратеник на Соломон Паси - б. а.) ни обеща да ни качи на фалкона още през зимата на 2001-2002 година", разказа пред Би Ти Ви през февруари подсъдимата Валя Червеняшка. "Каза ни, че за нас трябва да се дадат много пари, и аз подскочих. Отвърнах му, че ние не сме виновни, за да се откупваме", завърши Червеняшка. Тогава шестимата написали писмо до Соломон Паси, в което обясняват, че спецпратеникът му ги посещава видимо пиян и им говори недопустими неща. Реакция от Паси на това писмо няма. Половин година по-късно вече и медиците не са толкова твърди в позицията си: "Само, който не работи, не прави грешки", казват Здравко и Кристияна и бързат да допълнят: "Държим на Соломон Паси, само той прави нещо за нас."



Последен гаф



На 13 октомври 2003 година спецпратеникът на Соломон Паси в Либия Елеонора Димитрова бе изгонена от съдебната зала в Бенгази за неприлично поведение. Димитрова се "върза" на намигване на един от обвиняемите за насилието и се надвесва над него, за да му обясни, че не се прави така. Тя забрави, че е дипломат и че се намира в съд и провокира скандал. Така човекът, пратен от Паси, за да има решаваща роля за разрешаването на случая с медиците, падна в най-простия капан. Ситуацията се смята за овладяна със забраната Елеонора да присъства на съдебните заседания, но случката неминуемо влияе и на без това немного стабилния й дипломатически авторитет в Джамахирията.

На следващото заседание се очаква либийците да извадят още свои свидетели, които да разказват как българската страна не е имала забележки към разследването. И никой не може да им се обиди, че удрят нашите тези с родните дипломатически камъни.