Излезе поредният годишен доклад на Европейската комисия за присъединяването на страните, чакащи място в Европа - България, Румъния и Турция. Подобно на всички предишни и този го чакаха с нетърпение и опонентите, и пропонентите на властта, за да почерпят от него аргументи за политическо наддумване. По-добър докладът за България не можеше да бъде. С пестеливия език на евробюрократа той дава
отлична оценка на властите
у нас в почти всички направления на присъединителната програма и най-вече в икономиката. А тъкмо икономиката е областта, в която традиционно търпят провали европейските кандидат-звезди, включително и десетката на отличниците. Обичайната формула, че в някоя област преструктурирането е "започнало, но не е приключило" или пък че "нивото е ниско, но се повишава", не е критика, а най-благосклонно мърморене. Тъкмо това се очаква от присъединяващата се страна - постепенно и в договорените срокове да адаптира законите и административната практика към нормите на Евросъюза. Този преход трябва да завърши едва години след присъединяването ни - точно това е предмет на присъединителния договор, дето затваряме глава по глава. Ако някой реши да прочете истински критичен доклад, нека погледне творбата на евробюрократите, посветена на Румъния - при неговото написване е изчерпан целият им запас от язвителни бележки и унищожителни констатации. Но най-необичайни в тазгодишния доклад са
антилогичните изводи
от обследването на страните-кандидати. Обруганата и обвинена във всякакви грехове Румъния бе удостоена със сакралната оценка "работеща пазарна икономика", а напук на отличните оценки за България нашата страна се оказа трайно прикрепена към бавно променящата се северна съседка. Ведомството на комисаря Ферхойген ни даде да разберем, че прага на европейския дом можем да прекрачим само заедно с Румъния, "в пакет". Напук на всички "пътни карти", които ни чертаха лани, и въпреки заклинанията, че всяка страна ще се оценява единствено според собственото си развитие, сега се оказва, че Евросъюзът ще подпише само "общ договор за присъединяване" с пакетираните в едно България и Румъния. Впрочем отдавна бе ясно, че сме
в една кошница с Румъния
и всички приказки за "пътната карти" и за "различните скорости", с които страните щели да се движат по нея, са само невинен блъф за успокояване на недоволните у нас. Нещо като обещание на строг родител, че ще купи на хленчещото дете желаната глезотийка, "ако слуша". Обещание, дадено с ясното намерение никога да не бъде изпълнено - колкото хлапето да не циври. Иначе за всеки, който е мислел със собствената си глава, още през 2001 г. стана ясно,че България е впрегната в неразривен балкански тандем. Тогава бе утвърдена "формулата 10+2", т.е. първо към Евросъюза ще се присъединят десет държави, а след това - две. Заедно! Иначе формулата щеше да е 10+1+1. И понеже нашата работа е да оценяваме трезво фактите, а не да се самозалъгваме с илюзии, трябва да знаем, че вече е определена датата за присъединяването ни. Нека да е ясно:
в Европа ще ни приемат през 2010 г.
Допреди дни тази дата не беше ясна. Споменаваше се 2007 г. (и още ни баламичкат), но това не е нищо друго освен дипломатична любезност. Сега датата е почти сигурна, защото вече е подготвен бюджетът на Европейския съюз (т. нар. "финансова рамка") за периода 2007-2013 г. Там за България и Румъния е предвидено финансиране от европейските фондове (и съответно наши вноски в общия бюджет) точно за ТРИ години. Броим отзад напред и научаваме, че ще влезем в Европа през 2010 г. След като "рамката" стане приет бюджет, тази дата ще е бетонирана със силата на очевидната невъзможност европейските финанси да поемат по-ранно присъединяване на балканския тандем. Естествено присъединяването ни може пак да се отложи - стига само така да скимне на брюкселската администрация. Но в никакъв случай няма да се ускори. Затова
няма смисъл да се напъваме,
няма нужда да се ловим на очевидната въдица и да претупваме преговорите за присъединяване с цената на скъпи отстъпки от националните интереси само заради химерата, че като приемаме всички условия, ще подраним зад желязната завеса. Това ще е кръгла глупост. Ако изпълним всички условия (примерно) още догодина, господа европолитиците ще имат още цели пет години да поставят нови и нови искания и препятствия. Разумният човек не би гонил невъзможното, а би планирал внимателно стъпките си, за да извлече максимална изгода от достъпното. 2010? Нека да е 2010 г.! За страна с над две хилядолетия държавност като България три години не са фатални. По-важното е с трезва оценка за дистанцията, която ни остава да пробягаме, правилно да разпределим времето и усилията, така че икономиката ни да е в най-добра конкурентна кондиция, когато пресечем финала на европейския присъединителен маратон с препятствия.
Няколко извода:
1) Да се подравняваме максимално към европейските стандарти за да е плавен прехода след време - ДА, но да се натикаме на всяка цена - НЕ!
2) Да не си закриваме АЕЦ-а ако техническата проверка потвърди, че е безопасен. Ако бюрократите са решили и тъй и тъй да ни приемат в 2010 ще го използваме АЕЦ-а поне до тогава, а междувременно ще сме построили и другия.
3) Да използваме времето максимално за да си вдигнем стандарта.
Иначе колкото по-рано влезем, толкоз по-жесток ще е удара.
Влезем ли в ЕС и цените ще скочат много повече от доходите.
Ако частният бизнес не се е преустроил по западен образец ще ни излезе през носа.
Дори и една Финландия, за която влизането в ЕС бе кажи-речи формалност проплака от поскъпването на живота. А финландците от сума време са на едно от първите места по производителност.












