-----------

Станка Пенчева е родена през 1929 г. в Сливен. Завършва руска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като редактор и журналист в националното радио, сп. "Септември" и сп. "Отечество". Автор е на двадесет и пет стихосбирки, три сборника с публицистика, повест за деца и автобиографичен роман. Превеждала е стихове от руски поети.

----------



- Госпожо Пенчева, вие не показвате тяга към модерното писане, а творчеството ви, дори и по-предишното, продължава да звучи удивително съвременно, близко до днешните хора. Какво мислите за модерното писане?

- Дано да е вярно това, за съвременното звучене... Една от последните си стихосбирки нарекох самоиронично "Старомодни стихове". Имам предвид, разбира се, не само и не толкова формата...

Колкото до "модерното" писане, струва ми се, че най-бързо остарява подчертано, демонстративно модерното, особено не дошлото отвътре, а прихванатото отвън. При моето писане винаги е имало една близост до интонациите на говоримата реч, една естественост, липса на "финтифлюшки". Може би това е допадало на читателя.

- Следите ли най-младите поети?

- Следя какво и как пишат младите и от професионален, и от чисто читателски интерес. Жалко, че възможностите ми да купувам вестници и книги са вече ограничени... Нещо от прочетеното ми бръква в душата, за друго си казвам "я, как е направено!", трето ме дразни с изкуственост, маниерност. Все още мога да се радвам от сърце на чуждите сполуки, на очакваните или изненадващи избликвания на истинския талант, дошли не по книжен път.

- Споменахте "ограничени възможности". Как живеете в материален план? Стигат ли ви парите?

- В края на миналата година получих добавка от 15 лв. към пенсията си, за инвалидност. Тъй че забогатях! Всъщност не се оплаквам: никога не съм живяла "на широка нога", възпитавали са ме в пестеливост, владея всички домакински хитрини, та се справям. Е, и с помощта на дъщеря ми, с която отново живеем заедно. Наистина, не мога да си купувам книгите, които бих искала да имам, но без добро четиво не оставам!

- Обикновено думите "поет" и "мисия" се употребяват заедно. Каква е мисията на поетите в днешното време?

- Да си призная, звучи ми малко високопарно тази "мисия". Пък и сега е разпространено виждането, че изкуството няма мисия, не носи някакви идеи и поучения. Наистина, докато пишеш един текст, той си е само твой. Но щом го произнесеш гласно (т.е. печатно), значи вече е предназначен и за други уши, внушаваш някому нещо. Винаги съм се чудила защо Евангелието на Йоана започва с "В началото бе Словото" - с кого е разговарял Бог в пустошта преди Сътворението? Вие бихте ли писал, ако нямаше кой да ви чете?

Мисля, че смисълът ("мисията") на писаното слово си е бил и ще бъде винаги един и същ: да бъде израз, да съхранява нематериалната страна на съществуването ни. Да задаваме с него въпросите си и да се мъчим да им отговаряме. Ще използвам думите на Варгас Льоса - че ролята на изкуството е да напомня на човечеството нещата и ценностите, които то е склонно да забравя.

- Какво е за вас словото, мислено по-философски?

- Може би то е отлята във форма сплав от мисъл и чувство. Като изключим всекидневната му, битова функция, остават му още много други роли. То свързва индивидите в общност, организира и води. Произнесените думи са вече действие, те носят енергия. Дали затова "В началото бе Словото"? Да си спомним вдъхващите безстрашие песни на древния певец Тиртей, омагьосващите дори зверовете песни на Орфей, още - молитвите, заклинанията, необяснимия чар на поезията... А написаното слово е пряко свързано с паметта на човечеството, с историята на човешките цивилизации. Все си мисля, че има и някаква обратна връзка - от словото към мисленето, някакво обратно въздействие... Но това май не е тема за кратко интервю! Ще добавя само: в природата няма неми същества, дори и рибите говорят. Но само на човека е дадено Словото, което бе у Бога...

- Сети ли се някой да издигне името ви за Нобелова награда? Как ще се почувствате, ако подобно на ирландския поет Шеймъс Хийни един ден осъмнете с новината, че сте получила Нобеловата за литература?

- Тук пишете - в скоби, с курсив: "Смях в залата"! Вижте, Енев, винаги съм имала реална представа за възможностите си. А те, дори в нашенски мащаби, са твърде скромни. Наистина имала съм повечко читатели, но популярност не значи винаги голям талант, уви... А Шеймъс Хийни е един от авторите, които особено харесвам!

- Каква метафора бихте използвали за времето, в което живеем?

- В синхрон със скорошни събития: дълбочинни разломи на земната кора, катастрофални земетръси и цунами; между тях - слънчеви затишия, хората се пекат по плажовете и си пият бирата, трудят се, раждат деца... Една част от човечеството, в лицето на властници и фанатици, клати насам-натам земната ос; друга част гледа какъв келепир би могъл да падне от това; трета се е вкопчила в тази разклатена ос и се мъчи да задържи движението й извън хаоса, извън духовната, че и физическа гибел...

- Малко политика. Импонира ли ви царското управление? Имала ли сте лични контакти с царя? Впечатленията ви от него?

- Нямам лични контакти със сегашния премиер. Впечатленията ми се изграждат само от прочетеното във вестниците. Тези впечатления - за съжаление повърхностни - са такива: най-напред мисля, че баща му имаше по-топло и привличащо излъчване; притежава сериозен ум, съчетан с хитрост и предпазливост; умишлено бави решаването на проблемите или прилагането на решенията, та конфликтите да се тушират сами. Това дава и положителни резултати: утихване на врявата и напрежението у нас. Но мен лично ме дразни. След утихването би трябвало да последват някакви енергични градивни действия, но това май не го виждам. Премиерството му е принудително, той е подготвен за монарх, а не за министър-председател. Главен минус - непознаване на място, извътре, на условията в България и най-вече на българските нрави и манталитет. Допускам скрито разочарование и доза презрение. Не ми допада и фикс-идеята за връщане на монархията - твърде старомодна е, ролята на един монарх е вече чисто декоративна. Определено неиздържана, хаотична е кадровата му политика - отлични професионалисти редом с пълни некадърници. Но той се бои от промени. Общо взето, интересна фигура, но и особени изненади не можеш да очакваш.

- Какво й трябва на България през 2005 година?

- На телевизионния екран се появи рубриката "Търсете добрата новина". Трябва ни да създаваме добри вести - в мащабите на един човек, на едно градче, на една област. Трябва ни да вярваме и разчитаме повече на себе си, а не на държава, на Международен валутен фонд или на Европейски съюз. Какво й трябва на България в национален и международен аспект ни говорят анализите на най-добрите ни политолози, икономисти и т. н. Но моите надежди и очаквания са насочени към отделния човек, който си тежи на мястото, не си жали труда и притежава такива "старомодни" качества като почтеност и достойнство. "Строителите на съвременна България" са дефицит по високите етажи - дано ги има в темелите.

- Един личен въпрос: какво стана с къщичката ви в онова сливенско селце? Кой се грижи за нея сега?

- За неосведомения читател: става дума за стогодишната строена от дядо за него и многобройното му семейство къща край едно село в Ямболско, където беше и стопанството на баща ми. Там ме завари преди години Деян Енев, както си копаех градината... Ами къщата си е пак там, в нея живеят и - надявам се - я поддържат мои близки от селото. А аз остарях, разболях се, не мога да работя като преди, да се боря с бурените и запустението. Благодаря на съдбата - прекарах там няколко прекрасни лета, написах четири книги. И все се сънувам не в София, където живея почти 60 години, а там - в "къщата на дните златни", на моето детинство...

- Защо обществото се покланя на поетите чак когато си отидат - подобно на починалия миналата година Иван Методиев, който приживе бе забравен от всички?

- Ами защото "обществото" си пада както по жълтите клюки и кървавите истории, така и по закъснялото съчувствие или възхищение (съвсем външно между другото.) Обяснено по фройдистки - може би опит за заличаване на неосъзнато, също закъсняло чувство за вина. Или просто лешоядство... А Иван Методиев, мисля си, бе ценен и приживе от малцинството разбиращи от поезия. Само гдето почти нямаме навика да кажем добра дума на автора, ако нещо негово ни е харесало. Дано станем по-добри един към друг, докато сме живи!

- Петимата най-големи живи поети и прозаици според вас?

- Е, не се наемам да премеря с аршин кои са "най-големи". Но бих могла да споделя кои петима поети и прозаици най ми допадат, най ценя с риск да обидя шестия, седмия, десетия... И тъй поети (както ми идват наум): Катя Йосифова, Валери Петров, Миряна Башева, Петър Караангов, Кристин Димитрова, Първан Стефанов, Георги Господинов... Стоп! Ето че станаха повече... Прозаици: Вера Мутафчиева, Ивайло Петров, Любен Дилов, Антон Дончев, Иван Голев, Атанас Наковски, Алек Попов... И пак с двама повече, какво да правя!

- Нещо, което искате сама да кажете?

- Ей това: имаме автори от европейска величина, но колцина от тях познава Европата? Знам - езикова бариера, малък език и т. н. Одеве питахте какво й трябва на България. Ами да й се чува името не край фалшификатори и хакери, наркотрафиканти и сводници, а да излезе пред света със своите най-добри творци!



-------КАРЕ---------

ПЕТНАЙСЕТГОДИШНАТА



Станка Пенчева





Лятото мирише на слама, на диня,

на потен кон.

Есента дъхти на мокро куче.

Докато пада орехът от най-горния клон -

какво ли може да ми се случи?

Да проговоря на някакъв древен език?

Да се завърти наобратно земята?

Да стана лебед? Или - оловен войник?

Да се озова в нечии обятия?...



Тъй и нищо не ми се случи тогава,

докато падаше на земята зрелият плод.

Ала всичко тепърва предстоеше -

цял един възхитителен,

ослепителен живот!

Зад мен есента въздишаше безутешно,

капеха орехи като тежки прозрения...

Но аз бях безсмъртна!

И ме изстрелваше

през мъглявините на Времето

съдбовно

безмилостно

ускорение!



Декември 2004

---------------