Ако си спомняте още по Коледа природно явление, срещу което не може да устои никое общество, отнесе над 160 000 човешки живота в Югоизточна Азия. Стихията предопредели бъдещето на няколко милиона души в няколко държави. Те ще трябва да преодоляват с десетилетия последствията на стихията и да възстановяват нормите на всекидневието си. Затова мнозина от оцелелите вероятно съжаляват, че са останали живи.

Сигурно защото дори Си Ен Ен не предаваше пряко и значителността на загубите се осъзнаваше на порции, никому не хрумна да твърди, че "светът вече не е същият". С риск да се наруши добрият стил, може да се каже, че той стана още по-такъв от какъвто е: несигурно място за живот, зависещо решително от общественото недовиждане на природните закони. Това се открива в едно особено еволюционно измерение на човека, което не бе забелязано в многостранните обсъждания на поредната природна ужасия. Става дума за онази



устойчива линия на обезчовечаване,



което, ако съдим по масовите реакции, е отишло твърде далеч в т. нар. развити общества. Негова характеристика е недовиждането на човешкото състрадание и изолирането му като неефективно и пречещо на останалите във все по-добрия им живот. Това обезчовечаване не може да се скрие нито под статистиките на нарасналото световно благосъстояние, нито под познатия идеологически покров на всеобщите интереси на човечеството. Защото както благосъстоянието, така и идеологията биват налагани от онези, които най-ясно осъзнават частните си интереси. С това обикновено се пази удобно за тях статукво, представяно като всеобща и ефективна норма.

В случая като при всеки природен катаклизъм, набързо и безразборно прекъснал много животи, статуквото се предреши в общочовешка солидарност. Надали може да се отрече, че за мнозина тя е напълно реална. Въпросът е там, че тя има свойството да възкръсва само при убийствени природни явления и концентрирани ексцесии. И то ако бъде



медийно мобилизирана за няколко дни -



колкото всъщност е интересно събитието. След това тя набързо придобива едноизмерен характер, съзвучен с усилията за бетонирането на властови и идеологически ред, налаган напоследък като глобална загриженост. Ето защо не е чудно, че изтъкването на тази грижа, която лесно преминава в егоизъм, замести реалния проблем на засегнатите от стихията хора.

Радичков беше казал, че основният недъг на днешния свят е, че твърде много говори. Може да се допълни - говори предимно за себе си. И от едно място. Може би затова действително страдащите нямаха време ако не да помълчат, то поне да се изприказват. С това сигурно те биха помогнали най-вече на онези, които се втурнаха да им помагат по познатия начин - щяха да покажат именно случайността на човешкото съществуване. Но не би. След потопа всички бяха залети от организирани обществени необходимости и приказки за тях.

"Светът" бързаше. Постоянно нарастващият брой загинали, безследно изчезнали, бездомни и бягащи от поселищата започна да се губи в съобщенията за нарастващия брой включващи се страни, организации и медийни любимци в благотворителни акции. Думата



"цунами" блокира метафоричните способности



на актуалната журналистика. Местни явления (вж. боклука в София) започнаха да се мерят с убийствения катаклизъм, а случайните посетители на засегнатите места се оказаха най-надеждните свидетели за размерите на ужаса. Така евроатлантическите медии намериха поредно потвърждение на общочовешки проблеми извън своя ареал - разбира се, изживени и разказани от "бели хора", както обичат да пишат у нас подписалите етичен кодекс. Започнаха спорове около морала, евтинията на тамошните курорти, проститутките и търговията с деца. В унисон със стила на сензационност и хиперболизация на лични качества се заредиха класации на помагащите в абсолютни и относителни стойности. И нищо, че се призоваваше "глобалната солидарност", чиновнически се пресмяташе кой и колко помага според глава на населението. Естествено накрая се появи и доводът, че помощите трябва да бъдат рационализирани, тъй като не можели да се усвояват ефективно - било поради липса на организация и инфраструктура, било поради нежелание изобщо да бъдат получавани.

С това се преповтори урокът, който се преподава двадесетина години - светът е глобален благодарение на справедлива силова йерархия. При нея



силовият център съвпада с центъра на загрижеността



От него се излъчват позитивните съобщения за света. В този тъй солидарен свят те имат винаги парично-стокови измерения - дори и ако става дума за големината на свещите, които християните палят за загинали будисти, мюсюлмани и анимисти.

Сподавена, спонтанността бе канализирана в познатото русло на ефективността. И независимо че се измести оста на земното въртене, светът по необходимост се върна в нормално състояние - съотношението долар-евро, изборите в Ирак, Европейската конституция, трансферите на спортисти, английското кралско семейство и дрешките на принц Хари. Представете си, отишъл на маскен бал в униформа на нацистки генерал!