|
----
Ако се заплеснем по метафористики, то можем да сравним крайбрежието с медуза, със сърдечен мускул, дори с пиявица, ако щете. През лятото пулсацията му е във възходящ етап - то се надува, набъбва, а-ха да се спука.
През зимата е неузнаваемо - кротко, тъничко, меланхолично.
----
Този текст не е за вас, дето си живеете постоянно в Поморие, в Балчик или Ахтопол. За вас морето е нещо като ливадата за селянина край къщи или просто обичаен уличен пейзаж. Лятос тази ливада привлича досадни и шумни човешки стада, които трябва да се стрижат, но и да се уважават, щото носят кому поминък, кому - направо богатство. А пейзажът какво - като е постоянен, преставаш да му обръщаш внимание.
Този текст е за вас, които сте като мене - виждате море по за десетина дни, при това не всяко лято. Е, точно вие не сте ли се питали, докато сте зяпали плажа през август, подобен на пренаселена тюленова лежанка - как би изглеждало това в не толкова масова обстановка?
Изглежда като обикновено българско село - в 7 часа вече спи
Особено на юг. Да речем - Варвара. Като излезеш надвечер, виждаш пусти, кални, ветровити улици. Въпреки дву-триетажните постройки, накацали селото през последното десетилетие, много сгради са тъмни. Другаде тук-там свети самотно прозорче; вътре се отгатва синкава телевизионна аура.
В далечината две-три кучета се надлайват - в тази връзка и с оглед последните враждебни междувидови срещи се запасявам с къса тояжка.
Няма никого по пътя - ни кола, ни човек. Отляво някак мазно проблясва рибарското заливче, в мрака не се вижда къде стъпваш. Последното нещо, което може да ти хрумне тук в този час, е близък контакт с морето - неща като нощно къпане или боси разходки по плажа. Зимната вода не предразполага към игрички, а към строителство и зяпане, решавам аз.
При Димо, съдържател на малък хотел и ресторант, единствените посетители са тайфа италианци. Хората ядат здраво, пият ракия, разреждат с бира и вдигат шум колкото хиляда гларуса, скарали се за остатъци от рибарска трапеза. Оказват се ловци, ловуват в Странджа организирано. Червените им физиономии излъчват огромна радост от няколко обстоятелства -
че лов и ешмедеме тук са добри и евтини,
че са далече от жените си, че местните ги уважават...
Край морето през зимата се спи спокойно; няма извиваща наблизо певачка или бумкащи дискотеки, няма подвикващи си мили славянски закачки пияни поляци, няма кикотещи се адепти и адептки на краткия юлски флирт...
На излизане от Варвара минаваме край вилата на художника Анри Кулев, също потънала в зимен сън.
В Ахтопол на пристанището духа свеж ветрец, мотаят се няколко кучета. Минава живописен старец, когото решаваме да запитаме за живота, особено в неговите рибарски измерения.
Уви човекът, макар добродушен и приветлив, не лови риба, а гледа крави. Освен това е възглух. Докато се надвикваме с прибоя, научаваме, че Кирил Атанасов е оглушал професионално - бивш военен е, специалист по взривни материали.
- Аз съм разоръжавал магнитна мина, трябваше да съм герой на България, но ето - оглушах, и си живея тука, пенсията ми е малка... Гледам си три кравички. Пиша и спомени...
Чувствам, че можем да си говорим с него и три минути, и три дни.
Учудващо е колко много неща искат да ти кажат хората,
които виждаш за пръв и последен път
Край лодките, паркирани на брега, бродят двама рибари и десетина чайки. Разговаряме се. По български обичай бързат да намерят махна на живота - всичко се застроява, плажът с тия пусти концесии завяхнал, даже ставали масови побоища, щото концесионерите нацвъкали чадъри навсякъде, а хората бедни - не щат да плащат 3 лв. на чадър. И - бой.
- А туризмът изобщо на вас лично помага ли ви?
Признават, че май е добре, туризмът. Пари влизат в Ахтопол... После пак изкарват амбициите - Ахтопол иска да се отдели от общината в Царево, ама ония не пускат, цицат от нас, затова...
Самите те не излизат за риба всеки ден, особено сега с тия празници... Ловят зарган, карагьоз, кефал, не се оплакват.
От солидна къща, през лятото явно с ресторант в двора, се изхлузва момче, което носи един зарган. Хвърля го на въздебел котарак. Котаракът тъкмо се заема с рибата, когато към него се спуска пес с вирната опашка. С учудваща за конструкцията си пъргавина котакът се изкатерва на близкото дърво, без да изпуска заргана. Кучето почва да лае отдолу. Тънката риба се клати между безлистните клони, които на фона на зимното небе изглеждат като подробен чертеж на белодробни алвеоли.
Това, което прави впечатление край морето, особено зиме, е
че
лека-полека се застроява целият бряг
Празното изчезва. Селата и градовете стават курорти, а курортите - градове. Слънчев бряг например на главната си улица прилича на чаршия и през зимата - дюкяни, офиси, движение. Навсякъде продават апартаменти - за около 50 хил. евро можеш да си купиш нещо сносно. Гордостта на курорта едно време - хотел "Кубан", сега изглежда невзрачен редом с импозантното ново строителство наоколо - "Нептун", "Хелиос палас", "Юли". Ако вдигнеш взор, виждаш гъста гора от кранове. По към морето оживлението намалява. Плажът е пуст.
Нарядко ще мине самотен тип, улисан в сметки и грижи или просто забързан за близък строеж. Зимният и летният човек всъщност ходят по различен начин из тия места. Зимният крачи самичък и излъчва необщителност. За летния знаете как е - предпочита да джитка групово и агаля-агаля, бъбри много, подвиква, често спира.
Големите хотели работят и през зимата, тарифите са три до четири пъти по-ниски. Работят и не толкова големите. Малкият The white house в Несебър не чака големи групи, но "по бизнес, по ей така" все се намира по някой клиент, съобщава ни съдържателката.
Старият
Несебър е изключително чисто място зиме
Няма нищо общо със София, особено в период на блокада край суходолското сметище. Не хартии, консервени кутии, пликове и капачки - не се вижда дори фас! Става ми дори някак чуждо, все едно не е българско това място.
Повечето магазинчета са спуснали кепенци, а пред отворените дюкяни липсват клиенти. Обикновено продавачът се върти около вратата и чака да мине някой познат - да убие времето в малко приказки.
Госпожа на средна възраст - Силвия Томова, ни обяснява в центъра:
- Като се стъмни, към 5-6 часа, всички сме си по къщите. Какво да правим навън? През зимата е много различно - всички тук се познаваме. А през лятото е пълно с туристи, превземат ни... Аз съм преселничка, от Македония. Семейството ми дойде в Несебър и тук се ожених на 21 години. Сега сме добре, имаме с мъжа ми магазинче.
Тъкмо да се разделим с жената, една от малкото, които не роптаят срещу нищо, мисля си, тя внезапно допълва:
- Не сме добре, не. Имах си едно детенце, само едно, син, беше на 24 години, като умря. Караше такси, и в Поморие стана катастрофата... 16 години вече откак почина.
Пожелавам на жената здраве и кураж и се разделяме. Мисля си за ропота. Той рядко съответства на повода - тия с големите нещастия са по-тихи, и обратното. Така тия с нещастията приличат на крайбрежието зиме - то слуша себе си, докато другото
слуша какво ли не - от Азис през Алла Пугачова до Еминем
Което също е ропот, само че по-различен.
За да видим, че и Несебър не е идеален, пред очите ни се изпречва покрито с боклуци каре до пристанището. Това е разрушеният бивш пазар, на чието място ще вдигат нов. Рибари ни осведомяват, че боклуците си стоят, щото собствениците не могат да се разберат за мястото - 25% държи общината, а 75% - Морското управление. Съдят се. "Значи наше си е тук, българско", успокояваме се ние.
Въпрос: кога цялото крайбрежие ще стане един гигантски хотел? От Дуранкулак до Резово?
С тия темпове - до две петилетки, мисля си. Може би тогава най-познатата част от морето ще бъде Созопол; все пак там, в старата част, не дават да се строи току-така, под егидата на ЮНЕСКО е.
Узнаваемите неща по морето са точно тези, защитените. Всичко друго се мени сезон от сезон. Центърът на новия град в Созопол е огромна строителна площадка, пет- и шестетажни
хотели висят ръст като деца акселератчета
"В момента най се печели от строителни материали", доверява ни местен компетент.
Старият град е по-спокоен, макар че и в него се строи. Минаваме по крайбрежната алея, където сега е пусто, а ресторантите са с яки катинари по вратите. Малко преди комплекса "Южна крепостна стена и кула", стегнат образцово с пари по програма ФАР, юноша запоява художествено ламарина над някаква врата. В същото време води нервен диспут с момче и момиче наблизо.
В морето са накацали двайсетина чайки и от време на време рибаловстват упорито - изглежда, на тях сезоните и празниците не им влияят.
Старият град е много празен зиме. Гледам една улица цели петнайсет минути. Никой, нищо, макар че е пладне.
Но съседната е оживена. Седем-осем младежи в приповдигнато настроение разкопават тесен кладенец. Оказва се, че е находка от римско време, около първи век от н. е. Общината е платила за разкопките и те ентусиазирано работят.
- Някое гърне със злато не намерихте ли? - питам за запознанство.
- Гърнета много, ама с други неща - находчиво отвръща един черноляв и показва тинята в ръцете си.
- И да намерим, ще ти кажем ли? - репликира друг.
Кладенецът е бил безценен при обсада -
снабдявал е жителите с вода. Шестметровият му комин се разширява долу - до два метра, докато горе е едва 80 см. Извадили са парчета керамика, една полузапазена, доста изящна чашка.
- Какво ще го правите?
- Ще извадим каквото можем, после ще го покрием и зазидаме. Няма пари за повече. Можеше да се оформи хубаво и да го направим обект, да зяпат туристите, ама сега не става.
- То и така има какво да зяпат - навсякъде са старини - философства друг.
Не сме направили и няколко крачки оттам, когато отляво, откъм крайбрежната алея, се чува силен трясък. Обезпокоени, тичаме да видим какво става. Свлякла се е художествената ламарина, която юношата запояваше с горелка преди малко. Тези, с които дискутираше, викат разтревожено:
- К'во стана, жив ли си?
- Жив - долита отдолу.
Отново се възцарява зимно спокойствие. Само в центъра на стария град дими заведението на Димитър Илиев - "София". По време на Аполонията особено го обичат не особено заможните артисти; то е евтино, но готвят качествено. И сега е пълно - с дюлгери от страната - подготвят Созопол за новата лятна жътва. Питам един дали ще дойде и през лятото, на почивка. Клати глава отрицателно. Всъщност де се е чуло и видяло да пилееш пари там, дето си ги изкарал от гурбет, съобразявам аз. Виж, ако го поканят на някой фестивал, ще дойде човекът. Но тогава е голяма навалица - и фестивалите, и симпозиумите са като ловците на тен - окацват брега лете.
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
