|
Една от най-важните характеристики на съвременното българско общество е тъкмо категоричното му нежелание да си спомня. Нашият социум полага неимоверни усилия, за да забрави или да изманипулира спомените си. Но още Фройд е открил, че когато човек изрязва големи парчета от паметта си, в крайна сметка се превръща в истерична и пълна с комплекси личност. Същото важи и за обществото. Колкото повече се стреми да забрави, толкова повече се увеличават неврозите му. За да лекува своите истеричави пациенти, Фройд измислил психоанализата, където основна роля играе идеята, че анализираният трябва да си припомни тъкмо онези случки от миналото, които му причиняват най-голяма болка. Ако успее да го направи, ще бъде излекуван.
Психичното здраве на едно общество също зависи от способността му да се изправи срещу болезнените си спомени. Днешното българско общество твърдо отказва да се подложи на подобен анализ. Независимо от 14-те години свобода на говоренето и писането, то не желае да си спомня за срамните страници от своето минало. С особена сила това важи тъкмо за елита на нацията - интелектуалци и политици - хората, чието призвание е да говорят за неудобните страници от историята.
Българският елит не обича да обсъжда миналото. Неговите представители предпочитат да говорят за бъдещето. Много по-лесно и безопасно е да се говори за присъединяването ни към ЕС и НАТО. По тия въпроси в България отдавна има стабилен консенсус и изказващите се нищо не рискуват. Доста по-притеснително е да се връщаш към годините отпреди 89-та. Най-малкото защото няма как да не забележиш, че огромната част от българското население нямаше нищо против да бъде управлявана, поучавана и възпитавана от комунистите. И не само работниците и селяните, на които е нормално да не им пука кой ги управлява. В категорията на доволните от режима влизаха почти всички писатели, режисьори, университетски преподаватели - точно онези, от които по презумпция се очаква най-голямо несъгласие с тоталитарното мракобесие.
След 10-ти ноември всички тези хора извършиха грандиозна манипулация на паметта. Те заговориха за миналото избирателно. Обсъждаха престъпленията на режима, но избягваха всякакво споменаване на собственото си сътрудничество с него. "Местата на паметта" бяха премълчавани или направо унищожавани. Мавзолеят на Георги Димитров беше взривен не толкова за да не загрозява центъра на София, колкото за да не тормози населението със спомена за колаборацията му с някогашните управляващи. Пак порада тази причина никой не пожела да възприеме идеята за създаването на Музей на тоталитаризма. А такова символно място ни е безкрайно нужно. Нужно ни е, за да не забравяме хилядите произведения на изкуството, посветени на комунизма и вождовете му, както и "всенародния ентусиазъм" при честването на някогашните празници. Сигурен съм, че ако съществуваше подобен музей, доста хора щяха да се замислят дали да се присмиват на министър Абрашев заради верноподаническите му кантати.
Друг постоянно премълчаван спомен е начинът, по който масовият българин възприемаше "възродителния процес". Вярно, изписаха се много статии, че дори и филми се направиха по въпроса. Само че всички те се занимаваха с извършеното от Живков и компания. Почти никой не си припомни как повечето ни сънародници одобряваха тези действия, как лозунгът "България за българите" се вееше не само по време на казионните манифестации, но и се беше превърнал в широко споделяно убеждение.
Отказът да помниш не е просто културен феномен, предмет за обсъждане на скучаещи интелектуалци. Той води до съвсем реални последици. Например идеализирането на времето отпреди 9 септември 1944 беше една от причините, позволила на Симеон Сакскобурготски да дойде на власт. След като управлението на неговия баща биваше представяно едва ли не като връх на демокрацията и просперитета, хората съвсем естествено решиха, че могат да се доверят и на сина...
Ако не се научим да говорим честно за миналото си, кой знае колко още поразии ще ни се случат.
