Трогателна е наивността, с която българските власти приемат "историческата мисия" да наложат у нас "водещите световни стандарти". От счетоводството и статистиката, през екостандартите за отпадъци и забраната да пием ракия от пластмасови бутилки, та до процента въгледвуокис в газираната вода и спешната потребност от отпечатване на обърнато с главата надолу "е" връз стоките с фабрично премерено тегло. Като нови евангелизатори са се втурнали нашите чиновници да налагат "евростандартите" с огън и меч. Без да различават действително важното от маниакалните дивотии, които прилагаме "първи в света". Този ентусиазъм може да е воден от искреното убеждение, че вършат добро. Едва ли съзнават, горките, колко често са в позицията на празноглави шарани, налапали една от



най-старите въдици на света.



Стандартите са като главно оръжие на протекционизма повече от два века. Когато меркантилистите обявили за първа стопанска цел на държавата защитата на националния стоков пазар от нашествието на вносители, финансистите първо прилагали забранително високи мита. Разбира се, същата ответна мярка наложили срещу вноса и колегите им от всички страни, така че търговията блокирала. Което се оказало трайно неизгодно за всички. И държавите почнали да се споразумяват две по две за премахване на защитните мита и либерализация на търговията. Естествено всяка тайничко опитвала да отвоюва известно конкурентно предимство. Митата не можели да се вдигат без риск от ответен удар. И измислили нетарифните бариери. Главната са стандартите. Някои държави (Франция, Русия) са стигали дотам да променят дори ширината на ж.п. линиите, за да не могат чуждестранни производители на локомотиви и вагони да подбият пазара на местните. Стотици са примерите за невероятни "еконорми", стандарти за опаковка, изисквания за сертификация и пределни норми за съдържание на вещества в състава на вносните стоки, налагани с единствената цел да се затрудни и оскъпи чуждият внос. Същите средства се ползват и като



инструмент на маркетинга



чрез непрекъснатата подмяна на стандартите. Сигурно сте си задавали въпроса защо всеки модел мобилни телефони на една и съща фирма има съвсем различен куплунг за зареждане: за да не можете да ползвате старото зарядно устройство и да си купите ново. Изумен съм от инженерния гений, който успява да измисля от нови по-нови форми на щепсели и контакти, за да принуди потребителя да изхвърля старите и да купува нови и нови устройства. Същата работа с главоломно променящите се стандарти за консумативи, формати и протоколи в изчислителната техника, с които изнудват "юзъра" да подменя все по-скорострелно компютри, периферия и софтуер с поредните "нови" версии в гонитбата на актуалния стандарт. Но стандартът може и да убива: налагате нов стандарт и изхвърляте от пазара всички дребни конкуренти, които не могат да платят инвестицията за технологично обновление. После вдигате цените. На съвременния пазар



господства стандартизаторът.



Все повече мултинационални гиганти се превръщат от производители в чисти стандартизатори, които патентоват ключовите компоненти, налагат новите стандарти, които задължително ползват интелектуалната им собственост и печелят от лицензните такси. Производството се изнася в някоя евтина страна, защото става безинтересно. В зората на индустриалната революция великите сили произвеждаха стоки. После заместиха неефективната масова индустрия с производство на услуги. Сега и услугите се изнасят където има работна сила на безценица. Световните лидери си намериха друга свръхрентабилна ниша. Сега ни продават стандарти. Стандарт за качество. Лицензиране. Одитиране. Рейтингиране. Сертифициране. Асесмънт (оценяване). Сървейънс (контролиране). Ашурънс (удостоверяване). По света има милиони фирми, на които могат да бъдат налагани нови изисквания и да бъдат проверявани и пр. И има, разбира се, милиарди потребители, които плащат



цената на стандартите,



която заема все по-мощно място в общата цена на продуктите. Всички ние плащаме стандартизационната лавина, която стоварва върху доходите ни все по-тънки и претенциозни изисквания. Вярно, доста нововъведения повишават качеството на живот и труд. Но огромната част имат точно обратно назначение - да спъват конкуренцията, да унищожат конкурента, да наложат скрит данък върху потреблението в полза на стандартизиращия монополист, продавачите на лицензи, международните контрольори, сървейъри, одитори и пр. Единственото средство за защита срещу тази лавина е консервативната политика на националните държави към непрекъснатия напън за промяна на стандартите. Нови норми, изисквания и забрани трябва да се въвеждат едва когато е сигурно, че поне половината от страните (например в ЕС) наистина (!) са приложили същите. И дори тогава трябва да се предвидят достатъчно дълги преходни периоди за адаптиране. И е задължително да прилагаме при всяка възможност правилото "grandfathering" (доизживяване на завареното: правен принцип в Англия и САЩ) - новите изисквания важат занапред, за всички, които вече са на пазара, статуквото се запазва във възможно най-пълния обем.