|
Само че твърдата ръка не е тук, а в Брюксел и Вашингтон. След 14 години криминализирана демокрация се вижда, че
България не може да се самоуправлява,
не може да измисли друго, освен за кой ли път да се остави великите сили да я вкарат в правия път. За да се промени нещо у нас, трябва да дойде категорична инструкция или от Брюксел, или от Вашингтон.
През септември за 3 седмици конституцията бе поправена експресно на 3 четения, като накрая бе постигнато и рядко единодушие - 230 депутатски гласа "за", без нито един "против" и "въздържал се". Всички подкрепиха решението за отказ от имунитет и несменяемост на магистратите, по който години се водеше ялова дискусия. И какво наложи този ударен труд? Поставеният на 11 юли срок от комисаря по разширяването на ЕС Гюнтер Ферхойген, който нареди до септември България да се вмести в европейските изисквания, за да може да затвори главата "Правосъдие и вътрешни работи" и да разчита на приемане в ЕС през 2007 г.
Какъв ни е тоя Ферхойген,
кой го е избирал, в каква листа е записан, че да управлява нашето Народно събрание? Никакъв не ни е, но такива като него са новата сила, която ни следи отвисоко. През 1997 г. подобна спасителна роля у нас изигра и омразният по цял свят Международен валутен фонд, който сложи чатал на врата на управляващите и ги застави да не надуват инфлацията и да не печатат безразборно пари. Благодарение на валутния борд страната постигна макроикономическата стабилност, с която толкова се гордее днес.
Народът обаче не се радва на макроуспехи, защото на микроравнище джобът е празен. Той помни мъдростите от Татово време за голямата и малката правда и трудно се лъже, че му става хубаво от мащабните хвалби. България е узряла за малката правда, онази, която прави привлекателен живота на европееца и заради която стотици хиляди българи избраха емиграцията пред любовта към родината. Заради нея останалите тук нашенци са ентусиасти за присъединяването на страната към Европейския съюз. Щом не можем всички да отидем там, нека той дойде.
Годината мина за нас
под знака на НАТО и ЕС,
които си я поделиха на две приблизително равни половини. Най-напред на дневен ред през ранната пролет бе НАТО и трябваше да угаждаме на американците. Това не бе трудно, като се има предвид, че наши политици го вършат с наслада. Проблеми имаше само когато Европа и Америка се разминаваха и трябваше да правим външнополитически шпагат, за да покажем, че сме в крачка и с едната, и с другата сила. Така стана при спора да има или да няма война в Ирак. Как й се искаше тогава на България да се сниши! Но за зла участ всички я виждаха, че шикалкави в Съвета за сигурност на ООН. На такова високо място нямаше как да се скрие и затова избра стратегията на приоритетите в угаждането.
НАТО бе личен приоритет на външния министър атлантик Соломон Паси, но освен това се нареждаше в календара по-напред от Евросъюза. Протоколът за присъединяването на 7-те нови страни в алианса, сред които и България, бе подписан на 26 март, точно в разгара на войната в Ирак. При това положение нямаше колебание каква да бъде позицията на българското правителство. Заедно с Великобритания и Испания то сформира лагера на твърдолинейните в Съвета за сигурност и толкова се увлече да показва преданост към Съединените щати, че подразни техните исторически приятели, заели друга позиция за войната в Ирак. На 17 февруари френският президент Жак Ширак си изтърва нервите: "Мисля, че това не е проява на добро възпитание", и добави, че е било по-добре да мълчим.
В резултат на това министърката по европейските въпроси
Меглена Кунева остана почти без работа
6 месеца, защото преговорите с ЕС влязоха във фризера. Едва в края на гръцкото председателство през юни успяхме да затворим 2 преговорни глави - "Транспортна политика" и "Околна среда". Добре, че Саддам Хюсеин бързо падна от власт и даде възможност на министър Паси да свали каската и да обяви: "Следващите 2 години ще работим за членството в ЕС."
Загубата на темпо обаче беше голяма. През 2001 г. бяхме затворили 11 преговорни глави, през 2002-а - 12, а до средата на 2003-а - 2. С много зор през италианското председателство до края на годината успяхме да прокараме още една глава - "Правосъдие и вътрешни работи".
Вярно е, че вече не останаха много отворени глави - само 4, но те са най-трудните. За да убедим Еврокомисията, че трябва да приключим преговорите през 2004-а, правителството отново изложи за продан единствената ни девизна стока, която върви на европейския пазар - АЕЦ "Козлодуй". Съдбата на 3-и и 4-и реактор бе решена окончателно, след като се отказахме да искаме повторно отваряне на глава "Енергетика", която уж бе затворена "само временно".
Впрочем сегашното правителство върви в дълбокия коловоз,
оставен от предишните. И то прави външна политика въз основа на
търговията с две национални богатства,
за които няма никакви заслуги. АЕЦ "Козлодуй", чиято постепенна продажба от години ни проправя пътя към ЕС, е наследство от социализма. А другото богатство е географското ни положение, наследено от Аспарух. С него търгуваме главно за членството си в НАТО. Тези две богатства са апортните ни вноски в двете организации, от които се надяваме да получаваме дивиденти след време.
Особено усърден в географските оферти е външният министър Соломон Паси, който е обсебен от мисълта да докара в България американски военни бази под предлог, че с тях ще дойдат пари и сигурност. За парите самите американци ни казаха да не разчитаме много, защото не мислят да строят големи бази като в Германия, а само да създадат малки съоръжения за опорни пунктове. За сигурността също не дават гаранции, защото не се е чуло някъде военни бази да са спрели тероризма, който предпочита да удря граждански цели. Разтърсената през есента от атентати Турция бе най-близкият до нас пример, че в борбата с тероризма няма файда от американски бази.
Но с импулсивен министър външната политика на България залага на
метода на пробата и грешката
Понякога номерът минава, понякога - не. Покрай членството ни в Съвета за сигурност Соломон Паси се отърка о голямата политика и реши, че действително може да играе някаква роля в нея. След като обяви в ООН, че чрез "консенсусна дипломация" нашата страна се стреми да сближава противоположните позиции на големите сили, той си науми в края на май да се включи и в разрешаването на най-стария конфликт - близкоизточния. Но в Израел, от чиито земи е тръгнала мъдростта, че "пророк без почест не бива, освен у дома си и сред роднини", Паси удари на камък. Заради недомислицата си да прави совалка между Ясер Арафат и Ариел Шарон той бе оставен от 26 до 28 май да чака в хотела си в Ерусалим някой израелски ръководител да намери време да го приеме, след което съкрати програмата си и отпътува преждевременно.
Напъните ни да участваме в световната политика не спомогнаха много за външнополитическия авторитет на България, но донесоха друга полза. Големите сили се вгледаха кой ги дърпа за пешовете и видяха на какво прилича страната ни - гангстерски рай. Американците, вместо да ни благодарят за Ирак, където дори пратихме батальон от 500 души да отмени 1000 техни рейнджъри, взеха да ни подпитват през седмица-две какво мислим
да правим с въоръжените си отряди не в Кербала, а в София
Колко ли трябва да е надминал границата на търпението американският посланик Джеймс Пардю с подмятанията си за корупция по върховете и за липса на политическа воля за борба с организираната престъпност, след като такива наши политически капацитети като председателя на Народното събрание Огнян Герджиков му обърнаха внимание в началото на декември, че е можел да бъде по-деликатен, за да се чувстваме суверенни.
Вопълът на Герджиков за суверенитет обаче видимо бе закъснял на фона на общото поведение на България, защото веднага след американския посланик се изказа и френският му колега Жан-Лу Кюн Делфорж, който изрази почти същото мнение за политиката и бандитизма. Двамата дипломати заявиха ясно как изглежда страната ни в НАТО и ЕС - като износител на престъпност. Посланието бе кратко и точно: не ви искаме с вашите мутри, рекетьори, фалшификатори на пари, контрабандисти, крадци на коли, сводници и проститутки, не ви искаме "бившите" и настоящи силови групировки с техните "бизнесмени", не ви искаме и политиците, сраснали се с престъпниците.
Така чуждите дипломати набързо намериха общ език с българина, който, ако можеше да гласува за тях, сигурно щеше да ги прати в парламента на мястото на омръзналите му разноцветни политици, показали на последните местни избори неспособност да мобилизират и половината електорат.
|
|
|
