Има лошо, има и по-лошо. Бяхме свикнали с безсилието на българската държава в продължаващата шеста година драма на българските медици, взети за заложници от режима на Муамар Кадафи. Надявахме се, че Джамахирията ще еволюира в положителна посока, че Западът ще съумее да издейства освобождаването на невинно осъдените на смърт българки и на палестинския лекар. Че в крайна сметка се върви към пазарлък, при който Брюксел ще плати за построяването на болница за лечение на СПИН (България не може да плати нищо, защото това е равносилно да признаем вината на сънародничките ни). В крайна сметка - надявахме се, че като влезем в ЕС през 2007 г., тогава с цялата тежест на Евросъюза ще решим бързо въпроса.

В четвъртък обаче Джамахирията внезапно втвърди позициите си. Либийският парламент поиска от либийския съд "най-тежките наказания" за обвинените в "най-грозното престъпление срещу човечеството". На съда буквално му бе възложено да потвърди смъртните присъди. Това е същия този съд, чиято независимост бе многократно хвалена от Соломон Паси. Според неговата говорителка и заместничка Гергана Грънчарова важното е, че в декларацията никъде не пише "българките".



Заравянето на главата в пясъка продължава



все по-дълбоко.

Арабисти изразиха тревога, че в Либия се надигат ретроградни сили, които искат да използват процеса срещу българките и палестинския лекар, за да се наложат над по-модерните позиции на сина на вожда Сейф ал-Ислам. Ставало въпрос за конфликт между "чичото и сина". Ахмед Ибрахим, чичо на Сейф и един от многобройните братовчеди на Муамар Кадафи, повежда битка за власт срещу сина. Ибрахим заема важната длъжност председател на Секретариата на Генералния народен конгрес. През последните години, до голяма степен в резултат на дейността на Сейф като председател на благотворителната фондация "Кадафи", Либия доста се отвори към света. Това не се харесва на хората около Ибрахим. Каква е позицията на Муамар Кадафи впрочем никой не знае. И Сейф, и Ибрахим обаче действат от негово име.

Досега бяхме свикнали делото с медиците ни да бъде използвано от режима на Кадафи във вътрешен план като удобен начин



да бъде сатанизирана България като част от Запада



В контекста на това, че Западът неотдавна си оправи сметките в кеш с Джамахирията за терористичната й дейност в миналото. Изведнъж обаче делото се оказва удобно пак от вътрешнополитическа гледна точка - за да бъде променен политическия курс в Либия. Синът на Кадафи наистина се стремеше случаят да бъде решен. Вероятно той си беше дал сметка, че казусът беше започнал да пречи на Джамахирията. Но сега вероятно той си има други грижи. Прекалено много неща са заложени в евентуалната екзекуцията на осъдените на смърт.

Други грижи вече би трябвало да имат и любителите на тихата дипломация в България. Ставаме заложници на събития, в които рискът за живота на сънародничките ни стана прекалено голям. Сред политическите сили в Народното събрание мненията са разделени - управляващите са на мнение, че реакция от българска страна не е необходима. Опозицията е по-твърда и иска да се тропне по масата.



Удобно е да се политизира във вътрешен план



Това е толкова по-лесно, отколкото да се търси решение! Десницата днес е много ербап, макар че Надежда Михайлова при правителството на Иван Костов проспа арестуването на медиците ни, докато други страни измъкнаха своите граждани. Президентът Георги Първанов изрази тревога, че процесът се политизира. Ами, след като той се завърне от Патагония, нека се съберат на закрито заседание в Народното събрание, или в президентството, или в Министерски съвет, без телевизионни камери, но на излизане нека някой да каже пред народа, измислили ли са нещо, или нищо не са измислили. Впрочем, удивителна е ловкостта, с която Симеон Сакскобургготски се изплъзва от темата Либия. Този горещ картоф той изцяло е преотстъпил на Паси.

Когато имаме подобна криза, хората си задават въпроса - имаме ли държава или не. Може ли тя нещо или нищо не може. Могат ли да направят нещо нашите съюзници или не могат. Или не искат. Имаме ли умни и отговорни политици или нямаме. И дали си заслужава, или не си заслужава, да гласуваме за тях.